Некромантът

Сега, когато очите му бяха привикнали към полумрака, Макиавели можеше да види, че огромната стая е пълна с безброй артефакти от културата на ацтеките, маите и олмеките: каменни изваяния, гравирани златни плочки, сложни нефритени маски и обсидианови ножове, украсени със скъпоценни камъни. Сред тези антики бяха пръснати предмети с очевиден египетски произход, някои от които поразително приличаха на съответните предмети на маите.

Пръстите на Древния се плъзнаха по един ацтекски меч от нефрит и черно вулканично стъкло.

— Аз тръгнах на запад, към Земята на джунглите и планините, докато твоят господар, Атон41, продължи на изток, към Земите на средното море. — Кукулкан взе един малък скарабей и се взря внимателно в него, преди да го остави на полицата. — Ние учехме човеците, подтиквахме ги към цивилизацията. С времето те започнаха да ни боготворят, макар и по различни начини. Никога не съм бил по-щастлив. — Сигурно нещо бе проличало по обикновено безстрастното лице на Макиавели, защото устните на Древния се извиха в усмивка. — Изненадан ли си, че сме способни на щастие? — попита Кукулкан.

Безсмъртният поклати глава.

— Древните, с които съм си имал работа през вековете, са показвали ярост, гняв, завист. Не мислех, че могат да изпитват някакви други чувства — призна той.

— Защо?

Макиавели сви рамене.

— Защото не сте хора — предположи той.

— Има чувства, които са общи за всички живи създания — от Древните до хората и дори животните — рече Кукулкан. — Никога ли не си гледал как куче оплаква господаря си, или как стадо слонове отдават почит на своите мъртви? Със сигурност си виждал каква радост проявява хрътката, когато господарят й се връща?

Макиавели кимна.

— Но е вярно, че като раса Древните не са предразположени към някои от по-леките емоции. Вековете на власт и господство до голяма степен са ни лишили от способността да се радваме на живота. Имахме всичко и искахме още. През последните години, преди островът да потъне, нямаше много веселие. Древните бяха жестоки към своите слуги и един към друг. Биехме се, защото можехме; започвахме войни само защото ни беше скучно. — Кукулкан хвърли бърз поглед към Макиавели. — Аз бях също толкова виновен, колкото и другите. Атон промени това. Той беше най-свирепият и храбър воин, който съм срещал някога, и в същото време — най-нежният и най-милият. — Древния забеляза изненадата върху лицето на италианеца. — Не знаеше ли това за своя собствен господар?

— Срещал съм го лице в лице само два пъти — каза Макиавели, — и то за кратко. Втория път той ме направи безсмъртен. Макар че през вековете сме говорили често, не сме се срещали пак. — Усмихна се. — Смятам, че мога да го нарека по много начини, но никога не бих го описал като нежен и мил. Той с лека ръка унищожи целия начин на живот в Египет. Толкова го мразеха, че името му бе заличено почти навсякъде в историческите хроники42.

Кукулкан махна пренебрежително с ръка.

— Аз бях там. Той стори — ние сторихме — каквото бе необходимо. Направихме Египет велик. — Древния се върна на каменния си стол и се обърна мълчаливо към Макиавели. Стоеше съвсем неподвижно, само перата на опашката му помръдваха леко на топлия бриз, носещ се през отворената врата.

Макиавели се облегна в стола си и зачака. Търпението му бе безгранично — той го смяташе за едно от най-силните си качества, — затова знаеше, че може да чака повече от Кукулкан. Прибързаните думи и действия бяха провалили не един план. Италианецът не беше сигурен, че вярва изцяло на Древния. Бе направил собствени проучвания и те сочеха, че когато неговият господар Атон — който бе известен също като Ехнатон, — управлявал Египет, бил такъв тиранин, че следващите поколения го наричали просто Врага. Знаеше също така, че синът на Ехнатон, Тутанкамон, е притежавал рядка златна аура.

— Какво да правя с теб, италианецо? — каза изведнъж Древния.

— Какво да правите с мен ли?

— Винаги ли отговаряш на въпроса с въпрос?

— Така ли правя?

Пернатата опашка на Кукулкан трепна и започна да потупва нетърпеливо по пода.

— Мак — прошепна тревожно Били.

— Не ме наричай Мак. Мразя да ме наричат така.

— Тогава не ядосвай всемогъщия Древен — промърмори Били.

Лицето и черните като въглен очи на Кукулкан не издаваха нищо, нито пък в гласа му имаше някакво чувство, когато заговори.

— Не съм сигурен дали си нагъл, глупав или адски умен.

— Нагъл съм — каза Макиавели с усмивка. — Винаги съм го знаел. Но освен това съм и адски умен. А също така и ценен… — Той махна с ръка, обхващайки с този жест всички редки съкровища в стаята. — … а както виждам, вие харесвате ценните вещи.

Кукулкан сведе глава в знак на потвърждение.

— Така е. Един ценен инструмент не бива да бъде захвърлян прибързано.

— И по-рано са ме наричали ценен инструмент — каза Макиавели.

— Кой, господарят ти ли?

— Атон ме е наричал така няколко пъти — потвърди италианецът.

Древния кимна.