Некромантът

— Атон ми е давал много инструменти и много дарове — продължи Кукулкан. — Научи ме как да живея, как да уважавам и как да обичам. Много неща дължа на брат си; винаги съм му бил задължен. И макар че той не е молил да пощадя живота ти, мисля, че ще го пощадя като дар към него. Дългът трябва винаги да се зачита.

Макиавели се поклони леко. Преглътна един внезапен пристъп на гняв. Знаеше, че трябва да е благодарен, че е още жив, но нещо в разсъжденията на създанието го смущаваше. Щеше да скъта това в ума си и да помисли върху него по-късно; имаше правило никога да не позволява на гнева да замъгли преценката му.

— Благодарен съм ви — каза той просто.

— Аз също — обади се Били.

— А кой е казал, че ще пощадя и теб? — сопна се Кукулкан.

Глава 33

— Стари приятелю — каза Паламед внимателно, — сигурен ли си, че искаш да направиш това?

Сен Жермен кимна. Лицето му бе единственото светло петно в сумрачната вътрешност на таксито.

— Разбира се.

Бяха пътували на север в продължение на повече от два часа. Оставиха далеч зад себе си магистралите М–1 и М–25 и сега се движеха по лъкатушещи междуградски пътища.

Сарацинския рицар се размърда неловко на предната седалка. Редките крайпътни лампи осветяваха от време на време лицето му, обагряйки очите му в светлооранжево.

— Моят господар е непредвидим — каза той накрая. — Опасно непредвидим. Презрението му към човеците е безгранично. Мрази онова, което те причиниха на света, за чието създаване е помагал.

— Теб те е харесал достатъчно, за да те направи безсмъртен — отбеляза Сен Жермен.

Едрият мъж се изсмя горчиво.

— Господарят ми не ме харесва. Той ме направи безсмъртен и ме обрече да скитам из Сенкоцарствата като наказание за едно старо, старо престъпление. — Паламед махна с ръка. — Ще поговорим за това някой ден, но не днес. — Той сви от шосето по един тесен черен път. Тук нямаше лампи, но фаровете осветяваха чепатите дънери на стари дървета, наредени покрай пътя.

Слаб дъх на изгорели листа изпълни въздуха и очите на Сен Жермен от яркосини за кратко станаха червени.

— Нали знаеш, че сме се срещали и по-рано — аз и господарят ти?

— Знам — каза жално Паламед. — Той помни. Вече е стар… много, много стар, — но има някои неща, които никога не забравя. За нещастие ти си едно от тях.

— Как мислиш, дали ще успея да се спазаря с него? — попита французинът.

— Можеш да опиташ. Уил Шекспир и аз ще се застъпим за теб.

— Не сте длъжни да го правите — каза бързо Сен Жермен. — Може да е опасно. Дори смъртоносно — добави мрачно той.

— Ще те подкрепим — каза рицарят. — Ти често си ни подкрепял и в не един случай си ни спасявал живота. Що за хора ще сме, ако те изоставим, когато имаш нужда от нас?

Сен Жермен се приведе напред и стисна рамото на Паламед.

— Късметлия съм, че имам приятел като теб — каза той простичко.

— А за мен ти си повече от приятел — отвърна Паламед. — Кръвните ми роднини отдавна са мъртви. А когато загубих любимата си заради друг мъж, не мислех, че някога отново ще имам семейство. После един ден осъзнах, че едва ли неслучайно събирам около себе си ново семейство: първо Уил, а след това ти и моите братя-рицари. Сега вие сте моето семейство. Някога се сражавах за вярата и страната си, по-късно се бих за Артур от чувство на дълг към него и вярност към каузата му. През всичките години на битки никога не съм се сражавал за някой член на семейството си. Но тази нощ ще бъда с теб, защото си мой брат.

От тези думи на Сен Жермен му секна дъхът и той внезапно усети как гърлото му пари и от очите му бликват сълзи. Изчака няколко секунди, докато се увери, че гласът му ще е достатъчно стабилен, за да отговори.

— Аз бях единствено дете — каза той. — Винаги съм искал да имам брат.

— Е, сега имаш двама.

Таксито сви в един празен паркинг и фаровете осветиха рошава фигура, кацнала като птица върху дървена маса за пикник.

— Уил — каза радостно Сен Жермен. Отвори вратата, още преди колата да е спряла съвсем, и изскочи навън.

Шекспир слезе от масата и двамата се изгледаха за миг, а после се поклониха дълбоко един на друг — макар че поклонът на Барда бе по-скован от пищния театрален жест на французина.

Бледите очи на Шекспир бяха неспокойни, когато погледна към приятеля си.

— Добре дошъл в Шеруудската гора. — Той потрепери и добави: — Мразя това място.

Глава 34

— Добре дошли в „Пойнт Рейес“43 — каза Нитен.

Софи и Джош погледнаха през прозорците на колата. Не се виждаше нищо. Макар че когато тръгнаха от Саусалито, грееше ярко слънце и това продължи през по-голямата част от пътуването им по магистрала 101 и булевард „Сър Франсис Дрейк“, малко преди да минат през Инвърнес, бяха започнали да се появяват мъгляви пипалца. После, със стряскаща внезапност откъм морето плъзна гъста мъгла, която обви пейзажа в облаци с дъх на сол.

Джош натисна бутона за сваляне на стъклото. Въздухът, който нахлу в колата, бе студен, но момчето подаде глава навън и се опита да различи нещо в полумрака.

— Затвори прозореца — сопна се Ифа. — Ще замръзна.