Читаем Некромантът полностью

— Вещицата ми каза — прошепна Софи. Сините й очи станаха сребристи, а след това за миг проблеснаха в изумително зелено.

Тя се обърна да погледне през прозореца. Точно пред нея бе едно от калните създания, неоформеното му лице се намираше на сантиметри от нейното. Софи видя отражението на собственото си лице в стъклото, наложено върху гладката маска, и се дръпна уплашено. Знаеше какво е привлякло създанията и какво искат те.

— Привличат ги нашите аури — каза тя много бавно, все още със същия акцент в гласа. — Макар че се движат, у тях я няма искрицата на истинския живот. Ако успеят дори само да ни докоснат, ще могат да изсмучат аурите ни и да ги увият около себе си, за да си придадат подобие на живот.

Бледата кожа на Ифа бе станала мъртвешки бяла, а луничките й приличаха на капчици кръв по бузите и носа й.

— Звучиш ми като… като… — Тя поклати глава. — Но това е невъзможно.

Софи се обърна да я погледне. Отметна кичурите руса коса от лицето си и се втренчи право в жената-воин. Съсредоточи се силно и сините й очи постепенно изсветляха почти до бяло, а после станаха метално сребристи. В тях се появи съвсем слабо сияние и колата се изпълни с аромат на ванилия.

— Коя си ти? — попита Ифа. — Какво си ти?

След като Софи не отговори, Никола се наведе напред в седалката и каза:

— Софи бе пробудена от Хеката, а после баба ти я научи на Въздушна магия. Докато го правеше, й прехвърли и спомените си. Софи знае всичко, което знаеше Вещицата.

Ифа се отдръпна от Софи и лицето й застина в безизразна маска.

— Не го вярвам.

— Вярно е — каза Джош.

— Защо се плашиш? — попита Софи. Спомените нахлуха в съзнанието й и тя кимна леко, отговаряйки на собствения си въпрос. — Страх те е от това, което знам.

— От нищо не ме е страх! — рече бързо Ифа.

— Мисля, че цял живот си се страхувала.

— Това е някакъв номер — сопна се Ифа със съвсем лек трепет в гласа. — Фламел или Вълшебницата са те подучили. — Струйки от грозната й сива аура се заиздигаха от тялото й като пара и потекоха от носа и ушите й. — Ако наистина знаеш онова, което знае Вещицата от Ендор, тогава кажи ми как е истинското й име, тайното й име.

— Зефания — прошепна Софи. И още докато го изричаше, сърцето й заблъска лудо и я заля порой от ярки спомени. Тя затвори очи, пое си дълбоко дъх…

<p>Глава 36</p>

Зефания си пое дълбоко дъх, отвори очи и се взря в безименния Архонтски метрополис.

Някога градът бе представлявал руини, обрасли с вековна гора, преди Великите древни да попаднат на него и да го разчистят. Някои свидетелства даже сочеха, че загадъчните Архонти не са го построили, а само са обитавали изоставените сгради от стъкло и злато, датиращи от Времето преди времето. А когато Великите древни се преместили на новосъздадения остров Дану Талис, безименният град бил оставен отново на гората. Сега около блестящите метални шпилове се увиваха дебели лиани, а стъклените стени и улиците от лъскав черен камък бяха покрити с пълзящи растения и корени. Навсякъде бе пусто — никакви животни не се движеха из порутения град, никакви птици не летяха в небето, а обичайните звуци на джунглата напълно липсваха.

— Това място ме плаши — рече тя на глас.

Огромният й червенокос и червенобрад спътник не каза нищо. Засенчи очи от слънцето и бавно огледа града, като търсеше някакви признаци на живот или движение.

Зефания разви една карта, гравирана върху парче кожа от отдавна измрял гущер, и я притисна върху зелена стъклена стена. Наклони главата си на една страна и се опита да разгадае завъртулките и загадъчните надписи.

— Намираме се тук — рече тя неуверено, като посочи едно място върху картата.

Перейти на страницу:

Все книги серии Тайните на безсмъртния Никола Фламел

Похожие книги