Некромантът

— Хадес… — започна Джош, повишавайки тревожно глас.

Някакво движение привлече вниманието му и той се обърна да погледне през прозореца. Сега колата пълзеше по прашния път и той видя как измежду дърветата от едната страна излиза фигура. Последва я втора и трета, и изведнъж покрай тесния път се образува дълга редица от създания със смътно човекоподобен вид. Изглеждаха недооформени, криви, с прекалено големи глави или с една ръка по-дълга от другата, с големи стъпала на тънки крака или с твърде много пръсти на ръцете. Лицата им бяха почти гладки, само с леки вдлъбнатини на мястото на очите и устата, а освен това всички създания бяха плешиви и нямаха уши, нито носове. Когато колата се приближи, Джош видя, че тъмнокафявата им кожа е нашарена с безброй бръчици… като засъхнала кал.

— Това са големи — прошепна ужасено той, спомняйки си калните хора, които бяха придружавали Дий при нападението над книжарницата.

— Не големи… — промърмори Софи. Спомените се блъскаха в главата й; затрептяха образи — мрачни, ужасни картини на безименен древен град. — Не, не са големи…

— Не са големи — сопна се Ифа, като се извъртя в седалката към него. — Дори не ги споменавай. Големите са просто сянка на тези създания. Това са последните останки от Първите хора.

— Първите хора ли? — Джош поклати глава. — Никога не съм чувал за тях.

— Не си ли? — попита невярващо Ифа. Погледна към Никола, Пернел и Софи, преди да се обърне отново към Джош. — Нали знаеш, че моят чичо Прометей е създал първите човеци от кал?

Идеята бе толкова абсурдна, че Джош се засмя. А после осъзна, че никой друг в колата не се смее. Погледна към сестра си и я видя как кимна леко.

— Първите хора.

— Направил е хора от кал ли? Това… Но това е просто…

— През тази седмица вече видяхме хора от кал и от восък — побърза да му напомни Софи.

— Знам, но те бяха изкуствени създания, оживени от аурите на Дий и Макиавели. Това мога да го разбера — поне донякъде. — Той погледна към безформените фигури, наредени покрай пътя, и се обърна към Ифа. — Но ти казваш, че Прометей е създал човешката раса!

Ифа заговори, втренчена право в Джош.

— Чичо ми се появява в митологията на много народи. Има много имена, но историята е една и съща: Прометей е създал първите човеци от кал, използвайки древна технология, която била толкова напреднала, че приличала на магия. Някои от другите Древни са създали животните, но Прометей отишъл една крачка по-далеч. Според мнозина, прекалено далеч. Това е причината Древните да го намразят и прогонят и затова е бил осъден на продължителна, бавна смърт в Сенкоцарството на Хадес.

Джош се обърна да погледне към човекоподобните фигури, застанали неподвижно покрай пътя. Внезапно го прониза една мисъл и той се извъртя в седалката да погледне към четиримата отзад.

— Щом е създал първите човеци — каза той с надежда, — това означава, че ще ни помогне, нали?

Смехът на Ифа бе противен.

— Какво толкова смешно има? — попита Софи.

Усмивката на жената-воин разкри вампирските й зъби.

— Чичо ми даде на човеците живот и ги научи на Огнена магия… но те го изоставиха. Те винаги са го изоставяли и предавали. Дори твоят приятел Сен Жермен — каза тя, като внезапно хвана ръката на Софи и я извъртя, за да се види татуировката на китката й. — Той първо се сприятели с чичо ми, а после открадна тайната на огъня. — Ифа поклати глава. — Прометей не иска да се занимава с човеците. Той ги презира.

Джош погледна пак през прозореца към създанията, които бяха започнали да се приближават към колата.

— Тогава какво правят тези Първи хора тук?

— Те са пазителите на Сенкоцарството. — Ифа се ухили. — И са гладни. Вечно гладни.

Колата изведнъж подскочи, задави се и угасна.

— Предполагам, че не бих искал да знам какво ядат — промърмори Джош.

— Не, не би искал — каза сестра му.

Глава 35

— Нитен? — рече въпросително Никола.

— Акумулаторът е изтощен. — Безсмъртният завъртя ключа в стартера, но той само прещрака безрезултатно.

Никола посегна да включи лампата в купето. Нищо не се случи.

— Сенкоцарството е изсмукало енергията.

— Какво ще правим? — попита Джош.

— Ще седим и ще чакаме — отвърна Алхимика.

С нарастващо чувство на безпокойство Софи гледаше как калните фигури се трупат около колата. Навсякъде, където я докоснеха, върху лъскавия метал оставаха следи от нещо като суха пръст. Една размахана ръка остави кална ивица върху предното стъкло; друга се притисна към вратата от нейната страна, като покри изцяло стъклото с лепкава кафяво-сива кал. Нещо тупна върху покрива, а после колата се залюля насам-натам от натиска на тежките тела.

— Какво става? — попита Джош с разтреперан глас.

Някаква фигура запълзя по нагретия капак на колата, горещината изсушаваше меката й плът и късове от нея залепваха за метала.

— Не отваряйте прозорците! — каза внезапно Софи с пресеклив глас. Гласът й звучеше различно от обичайното — стар и дрезгав, със силен неопределим акцент. — Те не бива да ни докосват.

Ифа се завъртя в седалката, за да я изгледа, и зелените й очи се присвиха подозрително.

— Откъде знаеш това?