Некромантът

— Нямам капка доверие на това старо чудовище.

Зефания се усмихна, нави картата и я пъхна в металния тубус, привързан на гърба й.

— Насам ли? — попита тя.

Прометей хвърли един последен поглед зад гърба си, преди да се обърне пак към нея.

— Не, насам. Библиотеката трябва да е в края на тази улица.

Двамата Древни бяха пътували цели десет дена и бяха изтощени, но най-сетне целта им се виждаше.

Първата част от пътуването бе сравнително лесна. След като напуснаха Дану Талис, те прекосиха света, скачайки от лей-портал на лей-портал в посока от изток на запад, по следите на залязващото слънце, докато не стигнаха до мястото, където според легендата Земните господари, Предтечите и Архонтите се бяха сражавали във Времето преди времето. На това опустошено място не вирееше нищо, а силната жега бе превърнала земята в лъскаво стъкло. Унищожителната битка бе разстроила земните магнитни сили, така че дори лей-линиите вече не работеха както трябва. Никой от онези, които бяха скочили през последния лей-портал — идеално кръгла дупка в една отвесна скала, — не се бе върнал; писъците им още отекваха през порталите, въпреки изминалите столетия.

Зефания и Прометей продължиха пеш. Същите сили, които бяха разстроили лей-линиите, изсмукваха аурите им, оставяйки ги немощни и на практика безсилни. На Прометей — Господаря на огъня — му трябваха цели три опита, преди да успее да създаде слаб пламък, на който да затопли вода. С отдалечаването им от последния лей-портал, аурите им постепенно укрепваха, но сега, след като бяха навлезли в гората около Безименния град, пак отслабнаха.

Зефания бе капнала от умора. Това бе необичайно чувство, което не бе изпитвала от стотици години. Сухата пустиня около лей-портала, последвана от зловонната влажна джунгла, бяха съсипали кожено-металните й дрехи, а неунищожимите й ботуши се оказаха не толкова неунищожими. Тя откри колко ужасно е да няма достъп до аурата си. Налагаше се да разчита на неподсилени сетива и се чувстваше като глуха и сляпа. Дори усещането й за вкус бе притъпено и всичко, което хапнеше, й се струваше еднакво — или сладко, или солено. Можеше да долови само най-силните, което обикновено значеше най-отвратителните, миризми. Колкото по-скоро се сдобиеха с онова, което търсеха, и напуснеха Безименния град, толкова по-щастлива щеше да бъде. Но указанията на Авраам бяха ясни: не биваше да се връща без архивите от библиотеката. Той имаше нужда от една конкретна книга, за да завърши създаването на Сборника.