Некромантът

Прометей бързо пристъпи вътре, опря гръб в стената и зачака очите му да привикнат към полумрака. Зефания остана отвън и разви от кръста си един метален камшик. Не искаше да се пречка на брат си, в случай че вътре има нещо, а неин дълг бе да го защитава.

— Не съм сигурен дали това е правилното място… — отекна гласът на Прометей. — Тук няма книги, само статуи. Стотици… не, хиляди са.

Някакво движение в края на гората привлече вниманието на Зефания. Едно клонче бе помръднало в посока, обратна на духането на вятъра.

— Мисля, че си имаме компания — каза тя тихо. А после ноздрите й се разшириха, щом улови характерния мирис на анасон — аромата на аурата на брат и. — Прометей?

— Статуи — повтори той и гласът му заглъхна, докато се отдалечаваше от вратата.

— Прометей…

— Изглеждат като направени от глина…

Мирисът на анасон вече бе по-силен и когато Зефания хвърли поглед през рамо, зърна смътното червено сияние на аурата на брат си вътре в тъмната сграда. Но как бе възможно това? През последните няколко дни нито един от двама им не можеше да разпали аурата си. Тя стисна здраво камшика в дясната си ръка, влезе заднишком през отворената порта, после се обърна… и се закова намясто, ужасена.

Прометей стоеше по средата на огромна зала. Брадвите му бяха паднали на пода, ръцете му бяха разперени встрани, а главата му — отметната назад. Аурата му пламтеше, огнени езици се виеха от кожата му, енергия пращеше по косата и брадата му. Около нозете му се бе образувала локва от течен огън, а пръстите му мятаха миниатюрни мълнии. Очите му горяха като жарава.

И беше заобиколен от статуи.

Изящни и красиви, фино изваяни от глина, цветът им варираше от най-тъмното черно до най-светлото бяло. И макар че телата им бяха съвършено оформени, лицата им оставаха недовършени, груби овали без очи, уши, нос или уста. Мъжки и женски, статуите стояха една до друга в еднакви пози — високи, елегантни и неземни. Имаха някакво сходство с Древните и дори с легендарните Архонти, но очевидно бяха различна раса.

И всеки сантиметър от глинените им тела бе покрит със същите спирални писмена, които красяха сградата отвън.

Горящата аура на Прометей заля най-близките статуи, червени искри плъзнаха по шарките, ален огън потече по древните символи и редовете виещ се текст оживяха.

— Прометей… — прошепна Зефания.