Немски сказания (Том втори)

След като Лоерангрин оставил меча, рога и пръстенчето си и напуснал Брабант, той пристигнал в страната Лизабория (Люксембург) и станал съпруг на красивата Белайе, която се пазела да не пита за произхода му и безмерно го обичала, така че не можела да прекара и час без да го види. Защото се бояла от скитническия му дух и се стараела да го задържи вкъщи; князът обаче не понасял такъв еднообразен живот и често ходел на лов. Докато го нямало, Белайе седяла полумъртва и няма у дома си; измъчвала се и й се струвало, че му е сторена магия. Та една камериерка я посъветвала, ако иска да го привърже по-силно към себе си, да изчака умореният от лова Лоерангрин да заспи, да отреже късче от плътта му и да го изяде. Но Белайе отхвърлила това предложение и рекла: „По-скоро ще се оставя да бъде погребана, отколкото да посегна дори на един негов пръст“, ядосала се на камериерката и оттогава я лишила от благосклонността си. Позеленяла от яд, предателката отишла при роднините на Белайе, които завиждали на кралската дъщеря заради героя, и им наговорила всевъзможни лъжи. Тогава фамилията на Белайе решила да отрежат от плътта на Лоерангрин, с която единствено можели да бъдат смекчени страданията на родственицата им; и когато един ден той отново отишъл на лов, а сетне заспал, присънило му се, че хиляда меча са вдигнати над неговата глава. Ужасен, скочил и видял мечовете на предателите. Всички се разтреперили пред юнака, със собствената си ръка той избил повече от сто мъже. Те обаче били здраво свързани помежду си и не престанали да го нападат, докато не му дошли твърде много и получил рана на лявата си ръка, при това толкова тежка, че никой лекар не съумявал да я излекува. Когато видели, че е смъртно ранен, всички паднали в нозете му поради неговата голяма доблест. Като научила за смъртта му, Белайе умряла от скръб. Лоерангрин и Белайе били балсамирани и положени заедно в гробницата, а сетне над гробовете им бил построен манастир; труповете им все още биват показвани на поклонниците. Страната, наричана преди Лизабория, приела оттогава названието Лотарингия. Това се случило в петстотната година след раждането на Христа.

544. Рицарят с лебеда

Херцог Готфрид от Брабант умрял, без да остави мъжки наследници; в една грамота обаче той обявил, че страната трябва да остане за херцогинята и дъщеря му. Ала братът на Готфрид, могъщият херцог на Саксония, нехаел за въпросната грамота и без да обръща внимание на жалбите на вдовицата и сираците, поискал нему да принадлежи страната, която според немското право не можела да бъде наследена от жени.

Затова херцогинята решила да се оплачи на краля; и когато скоро след това Карл пристигнал в Нидерландия и се установил в Ниймеген на Рейн, явила се пред него заедно с дъщеря си и поискала справедливост. Там пристигнал и саксонският херцог и бил готов да отговори на жалбата. Случило се обаче така, че кралят погледнал през един прозорец и съзрял бял лебед, който плувал по Рейн и влачел след себе си за блестяща сребърна верига корабче; в него спял рицар, подложил щита си като възглавница, а до него лежали шлемът и ризницата му; лебедът направлявал кораба като изкусен моряк и го довел до кея. Карл и целият двор силно се удивили на това странно събитие; всички забравили жалбата на жените и се втурнали надолу към брега. Междувременно рицарят се събудил и слязъл от ладията; кралят го срещнал добронамерено и сърдечно, уловил го за ръка и го повел към крепостта. Тогава героят продумал на птицата: „Върви си по пътя, мили лебеде! Когато отново ми потрябваш, ще те повикам.“ Лебедът тутакси се обърнал и се махнал от погледа им заедно с корабчето. Всички се взирали с любопитство в чуждия гост; Карл се върнал в помещението, където бил свикан съдът, и му посочил неговото място сред другите князе.

Херцогинята на Брабант започнала в присъствието на красивата си дъщеря подробно да се оплаква, а сетне херцогът на Саксония проговорил в своя защита. Накрая предложил да се сражава за правата си, а херцогинята трябвало да му противопостави противник, който да отстои нейните. Тя силно се изплашила; понеже онзи бил изключителен герой, срещу когото никой не би дръзнал да се изправи; напразно обхождала с поглед цялата зала, в нея не се намерил никой, който да предложи себе си. Дъщеря й се завайкала високо и се разплакала; тогава се надигнал рицарят, доведен в страната от лебеда, и се заклел да се сражава за нея. След което двете страни се въоръжили за битката и след дълъг и упорит двубой победата в края на краищата се усмихнала на рицаря с лебеда. Саксонският херцог загубил живота си, а наследството на херцогинята било освободено. Тя и дъщеря й се поклонили на героя, който ги бил спасил, и той приел предложената му ръка на девойката при условие тя никога да не го пита откъде е дошъл и кой е родът му; понеже в такъв случай щяла да го загуби.