Ненаситност (Книга трета)

Мислите ми се отнесоха, докато си представях червените куртки на английските войници и американските бунтовници без униформи и кълбата от барутния дим… и тогава нещо ме осени. Нищо чудно Катрин да е била свидетел на подобна битка. Никога не съм я питал колко е стара — може би Деймън го е направил — ала тя бе по-стара, отколкото изглеждаше. Вероятно я била свидетел на събития, за които аз само бях чел в учебниците по история.

Потреперих при мисълта, ала невероятната горещина в залата тутакси прогони студа, който ме пронизваше. С Деймън стояхме пред множество от повече от двеста гости, каймакът на светското общество в Ню Йорк. Всички седяха върху набързо съединените неудобни пейки. Никой от тях нямаше представа колко е опасно да се намират тук.

Разхлабих яката и вратовръзката си, които внезапно ми се сториха твърде стегнати, зрението ми се замъгли. Залата ми заприлича на развълнувано море и за секунда скъпата дреха и открита кожа на всеки един от присъстващите на сватбената церемония се стопиха, сякаш погълнати от буен огън. Кожата се лющеше като обвивки на царевичен кочан, оставяйки след себе си само бели кости и преплетени сухожилия.

— Стефан! — изсъска Деймън и ме смушка с лакът. Осъзнах, че стискам здраво ръката му. — Трябва ли да извикаме лекар, за да се погрижи за теб? — попита ме саркастично.

Поклатих глава, питайки се каква болест ме е нападнала толкова внезапно. Тълпата отново дойде на фокус — жива, щастлива, смееща се и дискретно разхлаждаща се с ветрила.

Дори аз нямаше как да не призная, че госпожа Съдърланд бе свършила фантастична работа заедно с госпожа Ричардс и икономките й. Подът бе застлан с дебел червен килим, върху който бяха пръснати толкова много розови листенца, че платът под тях почти не се виждаше. Розови, бели и тъмно, тъмно червени, те приличаха на красива пътека сред великолепна розова градина. Гирлянди от скъпи екзотични цветя висяха покрай скамейките, а във въздуха се примесваха уханията на лимон и портокал. Над главите на присъстващите висяха огромни топки от цветя, които приличаха на фойерверки от венчелистчета. Във всеки ъгъл и всяка готическа арка бяха поставени вази, с елегантно аранжирани стръкове трева и разцъфнали дюлеви клонки.

Всички бяха в строго официални облекла, фракове за мъжете, някои с широки дипломатически пояси. Тежки коприни и моаре за по-възрастните дами, по-леки и въздушни материи за по-младите, метри и метри шумоляха около краката им като още розови листа. Шапките представляваха истинска феерия от разноцветни пера и скъпоценни камъни, а понякога и цели изкуствени птици. Явно всички наследствени бижута бяха извадени за случая — перли, диаманти и рубини искряха върху всяка шия и китка, някои с размерите на палеца ми.

Разбира се, всички жени имаха ветрила, изработени от коприна, и ръчно изрисувани в Япония или Англия. Опитваха се да ги поклащат грациозно, но повечето ги вееха доста бързо. Лицата на дамите си оставаха упорито порозовели, въпреки всичките им усилия да изглеждат бледи.

Шепнеха и бъбреха развълнувано, а аз, със свръх изострения си слух, можех да уловя всеки разговор, който си поискам. Всъщност нямах особено желание за това, защото почти всички бяха едни и същи:

— … толкова бързо. Срещнали се само преди месец. Чул ли си историята? Той се изявил като голям кавалер…

— … късметлия момиче. Надявам се моята Лукреция също да се омъжи толкова добре…

— … най-младата Боумонт направо се нахвърлила на де Сангуе, но за него съществувала само Лидия…

— … толкова красив мъж! При това граф…!

— … да, но кой е онзи другият? Този, дето се жени за Бриджет?

Затворих очи. Искаше ми се да можех да затворя и ушите си. Как копнеех в този миг да съм в пещерата си в парка.

— Както в старите времена, нали, братко? — въздъхна Деймън и оправи единия от маншетите си. — В едно друго време ти и Розалин отдавна вече щяхте да сте женени.

— Млъкни — процедих. Макар че той беше прав. Ако Катрин не бе убила моята другарка от детинство, вече щях да съм женен за нея. Тогава мислех, че да принудят някого да се ожени против волята си е най-лошата съдба, която би могла да го сполети. Колко наивен съм бил…

Продължих да се усмихвам, макар че усмивката ми сигурно вече изглеждаше доста пресилена. Погледът ми зашари из тълпата, търсейки някой с шал около врата, който не пасваше на тоалета му. Тази сутрин успях да уловя и пресуша две гълъбици, предназначени да бъдат пуснати като романтичен жест в края на церемонията. Но кога се бе хранил Деймън за последен път? Или тепърва планираше голямо, кърваво пиршество?

— Погледни ни, братко, отново заедно — прошепна Деймън, кимна към някого в множеството и се усмихна. — Представляваме доста красива двойка.

— Правя това — прошепнах в отговор, — за да спася няколко човешки живота. А сега млъкни.

Деймън завъртя очи.

— Никак не си забавен, братко. Надявам се много скоро да се сдобиеш с чувство за хумор, иначе ще бъде мнооого дълга вечност.

Засвири сватбеният марш и ме спаси от необходимостта да му отговарям.