Ненаситност (Книга трета)

— Да, тя е различна от останалите членове на семейство си. По-силна е — насочих го аз.

Брам се засмя тъжно.

— Това определено е вярно. Някога, когато бяхме деца, й откраднах любимата кукла, за да я използвам за медицинска сестра в играта на война с брат ми. Още не съм забравил погледа, с който ме удостои! Дори не беше нужно да ме докосва, за да накара цялото ми тяло да потрепери от болезнен шок. Излишно е да казвам, че никога повече не си играх с нейните играчки.

— Тя е била способна да ти причини болка, без дори да те докосне? — притиснах го, опитвайки се да сглобя парчетата.

Ала в този момент Уинфийлд ме тупна по рамото и кимна да го последвам към задната стая. Деймън дойде с нас, с подигравателно изражение на лицето. Минахме тихо покрай гостите, сетне поехме по страничния коридор. Докато вървяхме, погледнах с усилие през прозорците. През дърветата и кулите видях величествената Хъдсън и Палисейдс, стръмните скали, издигащи се покрай западния бряг. Слънчевите лъчи танцуваха върху блестящите води, кораби и шлепове се носеха бавно нагоре и надолу по реката. Почти се почувствах като крал, съзерцаващ страната си, след като, ставайки член на това семейство, вече принадлежах към най-висшите кръгове на нюйоркското общество.

Влязохме в стая за пушене, чиито стени бяха облицовани с тъмна ламперия. Уинфийлд веднага ни наля от гарафата с рубиненочервеното шери. Деймън извади манерката си и направо пред очите на Уинфийлд наля в чашата си кръв. Човешка кръв.

— За вечния брак — вдигна чашата си Деймън.

Уинфийлд се присъедини енергично.

— За брака.

Аз само кимнах и изпих на един дъх чашата си, като се надявах студената течност да утоли жаждата ми.

— Има един сериозен въпрос, по който трябва да поговоря с вас, момчета. — Уинфийлд нагласи масивното си тяло в голямото кресло зад бюрото. Деймън се наведе очаквателно напред. Аз се напрегнах в очакване на това, което щеше да последва.

— Става дума за зестрата.

Стиснах ръцете си. Деймън се ухили, разкривайки блестящите си зъби. Беше се настанил върху един диван с кадифена тапицерия.

— Тъкмо за това щях да те попитам и аз, татко. Нямаш нищо против да те наричам така, нали?

— Ни най-малко, момчето ми — отвърна Уинфийлд и предложи пура на Деймън.

Брат ми я взе, подряза внимателно края й и я запали толкова ловко, че се запитах къде е усвоил този навик.

Известно време двамата седяха и пушеха, изпускайки големи облаци дим в малката стая. Закашлях се. Деймън, който се наслаждаваше на неудобството ми, изпусна кръгче дим в моята посока.

— Ето как стоят нещата. Искам вие, момчета, да стъпите на собствените си крака. Моите момичета заслужават истински мъже и ако нещо се случи с мен, искам да съм сигурен, че ще има кой да се погрижи за тях.

— Разбира се — промълви Деймън с ъгълчето на устата си, захапал пурата.

— Притежавам няколко мини във Вирджиния, едната е златна. Там имат нужда от свестни управители. Освен това имам акции в железниците, които съм купил…

Очите на брат ми се разшириха. Аз се извърнах, неспособен да гледам как той внушава желанията си на този добър човек.

— Бих предпочел пари в брой — рече брат ми.

— Добре, това ми се струва разумно — заяви Уинфийлд, без да се замисли или да мигне. — Тогава годишна рента? Или пожизнена заплата?

— Предплата. Всичко накуп — поясни Деймън мило.

— Една дванайсета част от имението ми, капиталът и недвижимото имущество? — попита Уинфийлд учтиво.

— По-скоро четвърт.

Уинфийлд се съгласяваше машинално с всичко, което предлагаше Деймън.

Но аз все още не разбирах — дали това щеше да запази живота на Уинфийлд? Дали Деймън щеше да го остави жив, нареждайки му да му дава каквото си пожелае?

— Радвам се, че сте толкова загрижени да поддържате стандарта на живот, с който са свикнали моите момичета — рече нашият тъст, ала гласът му прозвуча кухо, сякаш част от съзнанието му знаеше, че нещо никак не е наред.

Бедният човек извади няколко чека и писалка. Само за миг всичко бе приключило и господин Съдърланд ми подаде чек с толкова много нули, че едва можеха да се прочетат.

Деймън оголи зъби в нещо, което беше не толкова усмивка, колкото триумфално ухилване заради победата. Изправи се, приближил чашата си с шери и кръв до мен. Мирисът бе упойващ. Трябваше да призова на помощ цялата си воля, за да не скоча и да не грабна чашата.

Тогава Уинфийлд изрече най-удивителното, банално нещо на земята.

— Нужно е известно време, за да се осребрят тези чекове — извини се, без да подозира, че тези думи може би току-що спасиха живота му.

Деймън изръмжа и очите му потъмняха. Това бе изражението на гневен смут, прочуто явление в Мистик Фолс, нещо, което никой не би желал да предизвика. Беше много опасно да разочароваш брат ми. Той смачка чека в ръката си.

— Не го спомена досега — изръмжа и размаха чашата си с шери и кръв под носа ми. Застинах, жаждата накара венците ми да пламнат от напиращите да изскочат зъби.