Ненаситност (Книга трета)

— Какво каза на Бриджет? — не можах да се сдържа да не попитам. Макар и да не я обичах, се чувствах зле, задето я бях изоставил на собствената й сватба. В някои отношения това бе най-лошото нещо, което бих могъл да сторя на момиче като нея.

Деймън отново завъртя очи.

— Не се тревожи. Те дори не са разбрали, че те няма.

— Значи още не си ги убил?

— Кой е казал, че ще ги убия? — попита невинно брат ми. — Да не мислиш, че съм някакво чудовище?

— Да — отвърнах.

— Е, аз съм това, което ти ме направи — рече Деймън и докосна леко цилиндъра си.

— Никак не ме улесняваш — промърморих.

— Трябва да си ме сбъркал с някого, който го е грижа да улесни живота ти. — Гласът му внезапно стана студен, а очите му блеснаха застрашително.

— Знаеш ли, ти положи доста усилия, за да си сигурен, че ще останеш в живота ми — изтъкнах. — Сигурен ли си, че целта ти е била само да ме направиш нещастен?

Той се втренчи в мен.

— За какво намекваш?

— Мисля, че се нуждаеш от мен, Деймън — изръмжах. — Мисля, че под целия си гняв, ти си изплашен и ужасен от това, в което си се превърнал. Аз съм последната връзка с човешката ти същност, единственият, който знае кой си ти. Аз съм единственият, който ще знае, през остатъка от вечността.

Деймън присви очи към мен.

— Братко, ти не знаеш нищо за мен — изсъска.

Отвори със замах вратичката на каретата, улови се горния край на покрива и се залюля навън и нагоре. Глухият звук ми подсказа, че се е приземил на покрива. Подадох глава от прозореца и погледнах нагоре.

Видях с ужас как Деймън сграбчи кочияша, разкъса шията му и изсмука само няколко глътки, преди да го захвърли от капрата на улицата.

— Деймън! Спри! — изкрещях, ала беше твърде късно. Опитах се да скоча през вратата, за да помогна на ранения мъж, но ръката на Деймън се стрелна и ме набута обратно в купето, докато каретата се носеше с бясна скорост.

Седнал на капрата, с уста, покрита с кръв, Деймън размахваше бясно камшика, който плющеше върху гърба на запенения кон. И така ние, двамата братя, се носехме на север — единият водеше, а другият — оставил се в ръцете му, както Сатаната завладяваше прокълнатите.

19

Когато пристигнахме пред дома на Съдърланд, муцуната на коня бе покрита с пяна, а очите му се бяха подбелили.

— Май не е състезателен кон — подхвърли Деймън безгрижно, като скочи от капрата и го потупа по шията. — Няма да се изненадам, ако рухне от изтощение.

Слязох от каретата. Лъхна ме миризма на гнило и разложение, сякаш наблизо се намираше дворът на кланица.

— Мисля, че може вече да е мъртъв — подхвърлих предпазливо. Поех дълбоко дъх, за да се успокоя. Трябваше да съм готов за това, което следваше, независимо дали Деймън щеше да предприеме някакви действия срещу семейство Съдърланд, или трябваше да прекарам нощта с младата си невеста. Ако това се случеше, щеше да ми е трудно да спазя обещанието си повече да не подчинявам човешки същества на волята си…

Стегнах се и се запътих към вратата.

— Не толкова бързо, братко. — Деймън сложи ръка на гърдите ми. После плъзна ловко ръка под фрака ми като обигран джебчия и измъкна от джоба на жилетката ми чека, който Уинфийлд ми бе написал. — Това ще ми трябва — обясни щастливо.

— О, да. Лесни пари, без следи — рекох горчиво. — Не е толкова очебийно, колкото да ограбиш трезора на банка. Ами кочияшът на каретата? Мъртъв мъж по средата на пътя — какво ще кажеш за онези следи?

— Онзи ли? Никой няма да го забележи — сви рамене Деймън, явно изненадан от интереса ми. — Огледай се, Стефан. По улиците непрекъснато умират хора. Той е никой.

Брат ми се бе превърнал във вампир, който убиваше дори когато нямаше директна изгода от това, когато му скимне и без предварителна подготовка. Когато аз убивах в първите дни, винаги беше заради жажда или самозащита. Не и за спорт. И никога просто заради самото убийство.

— А и това наистина, наистина те дразни — добави той и се ухили. — Не е ли всичко заради това?

Той се поклони леко, давайки ми знак, че аз трябва да вляза пръв в нашия нов дом. Като погледнах към красивите му сиви стени и каменната украса, изпитах желание никой да не ме бе канил в него, да бях останал навън завинаги, бедно създание, за което паркът бе единственото убежище.

И тогава някой извика.

Двамата с Деймън се втурнахме в къщата, като едва не откъртихме вратата от пантите й в бързината да влезем.

Маргарет стоеше в дневната, бяла като платно, притиснала длан към устата си. И беше съвсем очевидно защо.

Цялото място бе изпръскано с нещо, което замаяният ми мозък определи като черна боя, докато миризмата не ме удари по носа, сякаш ме бе връхлетял влак: кръв. Човешка кръв. Литри, литри човешка кръв се стичаха бавно по стените, образувайки тъмно езеро на пода. Това ме стресна, вампирските ми сетива се замаяха от количеството.

Деймън закри лицето си с ръка, сякаш се опитваше да задуши усещанията си, и посочи с другата.

Отначало видях чифт крака в чорапи под странен ъгъл върху килима, все едно някой е прекалил с алкохола и е паднал. После осъзнах, че към тях няма тяло.

— Не… — прошепнах и се свлякох ужасено на колене.