Ненаситност (Книга трета)

— Цялото семейство Съдърланд? Още тази вечер ще е по всички вестници.

Потръпнах, като чух толкова безчувствена забележка от устата на нормален човек. С какви чудовища си бе имал работа, след като убийството на цяло семейство за него не беше нещо повече от заглавия по вестниците?

— Не сме го направили ние — заявих.

— Не, разбира се, че не сте — грубо рече началникът и прокара пръст по белега си. — Никой, който се озове тук, никога нищо лошо не е направил. Но съдът ще установи истината и всеки ще си получи заслуженото.

Без много да се церемонят ни захвърлиха в една килия, която беше по-голяма от целия затвор в Мистик Фолс, където Джеремая Блек бе прекарал много нощи в алкохолно опиянение. Никога не бях допускал, че ще се озова в затворническа килия.

— Не сме го направили ние — изхленчи Деймън, имитирайки ме, и разтърси глава веднага щом пазачът излезе. — Не би могло да прозвучи по-абсурдно, не разбираш ли?

— Какво, да не би да те е страх, че ще ни вземат за мамини синчета? — попитах. — Да не би да предпочиташ да бях оголил зъби срещу него?

Стържещ смях се разнесе от ъгъла на килията, където друг затворник се бе свлякъл до стената. Косата му бе оплешивяла на челото във вид на буквата „V“ и имаше ръце на докер.

— Хубави дрешки — изръмжа злобно, оглеждайки официалните ни облекла и гладко избръснатите ни лица. — За какво сте тук, богаташчета?

— Заради убийство на цяло семейство — отвърна Деймън. — А ти?

— Смачках главите на такива като вас — отвърна бързо той и изпука с кокалчетата си.

Замахна към Деймън, но брат ми се протегна и с ловко движение, по-бързо от мигване на човешко око, избягна удара и запрати мъжа към стената. Чу се шумно изпукване.

Гигантът се свлече в безжизнена купчина на пода. Никой от пазачите не се бе впуснал да ни разтървава и аз се запитах дали побоищата в килиите не са обичайно ежедневие.

Деймън въздъхна, докато заобикаляше мъжа. Седна на пода в миг на изтощение, който беше почти човешки и почти заприлича на някогашния мой брат, когото познавах.

— Защо винаги се озоваваме заключени зад решетки, при това заедно?

— Е, поне този път не си изгладнял до смърт — отвърнах сухо.

— Не. Няма шанс за това — поклати глава Деймън. Студените му сини очи огледаха един по един полицаите, застанали от другата страна на килията ни. Сетне облегна глава на стената и подуши неохотно лющещата се боя. — Обаче мисля, че съществува голям шанс тук да се намерят плъхове за теб.

Въздъхнах, плъзнах се по стената и седнах до него. Не разбирах този нов Деймън. Настроенията му се меняха с плашеща бързина. В един миг беше бездушен вампир, който убиваше без угризения, а в следващия беше някой, който отново приличаше на някогашния ми другар в детските игри.

— Какъв е планът? — попитах.

— В момента го гледаш — отвърна, стана и посочи мъртвия мъж в краката ни. — Пазач! Тук един лежи неподвижно.

Когато мъжът приближи и видя трупа, изглеждаше раздразнен, но не и изненадан. Пазачът не се наведе много близо — имаше достатъчно опит, за да не го направи. Но все пак беше достатъчно близо. Очите на Деймън блеснаха.

— Забрави, че някога сме били тук. Забрави, как изглеждаме. Забрави кой ни е довел тук, нашите имена и всичко за нас.

— Кои „нас“ — попита пазачът, хипнотизиран, но бавно проумяващ.

— Мъжът, с когото дойдох — отсече рязко Деймън и ме посочи. Пазачът кимна леко. — Забрави всичко за нас. И след това — изпрати тук другия пазач, разбра ли?

Мъжът се върна обратно на поста си, отначало леко замаян, после наклони глава, сякаш току-що се е сетил нещо. Отиде до другия пазач, който бе на смяна, и посочи към килията. Не към Деймън, а през Деймън. Все едно Деймън не съществуваше в реалността му.

— Един по-малко — промърмори брат ми. Изглеждаше напрегнат. Отново се запитах колко души може да контролира едновременно.

Вторият пазач приближи. Голям белег пресичаше лицето му и стигаше до едното му око, което бе полузатворено. Докато вървеше, удряше в дланта си полицейската палка. Но преди Деймън да го подчини на волята си, той изрече най-неочакваното нещо:

— Адвокатът ви е тук.

Погледнах брат си. Той ме изгледа не по-малко изненадано. Повдигна вежда, все едно искаше да каже: „Да не би ти да си го уредил по някакъв начин?“

Поклатих леко глава. Деймън изправи рамене, когато вратата, разделяща килиите от останалата част на сградата, се отвори. Миризма на развалени яйца и смърт изпълни всичко наоколо, щом влезе един мъж — адвокатът.

Беше огромен. По-огромен от затворника, когото Деймън бе умъртвил, с дълги ръце и широк гръден кош. Дланите му бяха чудовищни, с къси и дебели пръсти, които стискаха кожена папка.

Влезе бавно в помещението, с предпазливостта на някой или нещо, твърде огромно и опасно за това, което го заобикаляше, като пантера, пристъпяща в тясната си клетка в цирка.