Ненаситност (Книга трета)

Телата на Лидия, Бриджет, Уинфийлд и госпожа Съдърланд бяха разпръснати на части из стаята.

Семейството, в което бях станал зет, за да защитя, невинните човешки същества, които се опитах да опазя от налудничавите планове на Деймън, бяха мъртви. Но те не бяха само убити — бяха разкъсани жестоко на части.

— Какво си направил? — изкрещях към Деймън. Яростта бе обагрила зениците ми в червено и промяната започваше. — Какво си направил?

Щях да разкъсам врата му. Толкова беше просто. Той беше чудовище и аз трябваше да го убия много отдавна, много преди да има възможността да съсипва живота на другите хора.

Но Деймън изглеждаше не по-малко шокиран от мен. Леденосините му очи бяха разширени от непресторена изненада.

— Не бях аз — отрони.

Маргарет го възнагради с поглед, който би могъл да го убие. По начина, по който го каза, се подразбираше, че съвсем лесно би могъл да е той — само че не и този път.

— Вярвам ти — рече Маргарет тихо и поклати глава, сломена от мъка.

Изненадах се. Защо, след всички въпроси, всички свирепи погледи, всички аргументи, защо тя все пак му вярваше? Защо, след като тя — отново с пълно основание — предполагаше, че целта му са парите и щеше да избяга още преди мастилото върху документите да е изсъхнало, тя му вярваше, че не е убиецът? Странно, но и аз му повярвах, при това единствено заради безгрижния му тон.

И сякаш можеше да чете мислите ми, Маргарет се извърна към мен.

— Винаги разбирам, когато някой лъже — рече просто. — Предполагам, че е… дарба.

Припомних си какво бе казал Брам — как Маргарет му причинила болка само с поглед. Докоснах пръстена си, замислен за вещицата Емили, която го бе омагьосала, за да ме предпазва от слънцето. Възможно ли бе и Маргарет да притежава подобни сили?

Отворих уста, за да я попитам, но сълзите рукнаха от очите й. Сега не бе време за въпроси. Поех дълбоко дъх, изправих се и приближих това, което бе останало от телата, опитвайки се да открия причината за това нечувано зверство.

Другата част от тялото на госпожа Съдърланд бе просната до дивана. Едната ръка бе протегната, сякаш се е опитвала да се изправи, да допълзи до най-малката си дъщеря.

Гърлото на Бриджет бе разкъсано и всичките й крайници бяха пречупени на две. Само лицето й бе недокоснато. В смъртта си приличаше на малко момиче, каквото беше в действителност. Меката розовина на страните й бавно избледняваше, превръщайки се в мъртвешка бледност, устните й бяха полуразтворени, все едно бе заспала. Очите й, големи, зелени и бистри като на порцеланова кукла, все още бяха отворени от шока. Поставих нежно ръка върху лицето й затворих клепачите й.

Лидия бе застинала с ръка върху лицето. Приличаше на скулптура, изваяна върху римска гробница, благородна дори и в смъртта. Извърнах се от жестоко обезобразеното й тяло, белите кости на гърба й стърчаха от изтърбушения й гръден кош.

Уинфийлд приличаше на голямо, заклано животно, бивол, посечен в разцвета на силите си. Отстрани по тялото му се виждаха изненадващо правилни разрези, все едно някой се бе опитал да го разфасова.

Накрая пристъпих към Маргарет, обвих ръце около нея и извърнах главата й, за да не се взира повече в тази сцена на чудовищна касапница. Тя се притисна към мен, но застина изненадано, когато ръката ми се плъзна нежно по кожата на тила й.

След миг се отдръпна. Шокът бавно засенчи лицето й. Отпусна се на един стол и огледа стаята отново, този път с празно лице.

— Заварих ги така, когато пристигнах — заговори бавно. — Останах у Ричардс по-дълго от всички останали, търсих вас двамата, опитвах се да открия някой, който ви е видял да си тръгвате. Брам, Хилда и обичайната тайфа бе напуснала празненството по-рано, планираха някакви лудории за първата ви брачна нощ. Някаква шумна серенада. Аз просто предположих, че сте офейкали в Европа със зестрата.

— Европа — промълви Деймън замислено. Изгледах го кръвнишки.

— Вратата бе отворена — продължи младата жена — и зловонието…

Всички замлъкнахме. Не знаех какво да кажа или направя. При обикновени, човешки обстоятелства, първо щях да изведа Маргарет от къщата и да повикам помощ.

— Обади ли се в полицията? — попитах внезапно.

Маргарет срещна погледа ми.

— Да. Скоро ще бъдат тук. Знаеш, че ще помислят, че сте били вие.

— Не бяхме — повтори Деймън.

Тя кимна, без да го поглежда. Кожата й бе тебеширено бяла, все едно целият живец я бе напуснал със смъртта на семейството й.

— Зная, но и вие не сте невинни.

— Не, не сме — промълви Деймън с отнесен тон, вперил поглед в студеното тяло на Лидия. За миг чертите му омекнаха и той заприлича почти на човешко същество, скърбящо за свой близък. Сетне поклати глава, все едно се отърсваше от някакъв унес. — Маргарет, съжалявам за загубата ти — изрече формално. — Обаче аз и Стефан трябва да бягаме оттук.

— Защо трябва да бягам с теб? — предизвиках го. Кръвта замайваше главата ми, замъгляваше мислите.

— Добре, остани тук и чакай да те арестуват.

Обърнах се към Маргарет.

— Смяташ ли, че ще бъдеш добре?

Тя ме изгледа все едно съм полудял.

— Цялото ми семейство е мъртво.