Ненаситност (Книга трета)

Дрехите му бяха с чуждестранна кройка, удобни, от скъп лен и коприна, които позволяваха на масивното му тяло да се движи лесно под широките им гънки.

А очите му…

Бяха малки и сини, но не ясно сини като на брат ми. Бяха на петна, почти млечни и твърде стари за останалата част от тялото му, движеха се бързо, но се стрелкаха накриво като очи на птица или гущер, ала в същото време си личеше, че в тях е стаен мощен ум.

Този мъж не беше човек.

Не приличаше и на вампир. Но имаше нещо под повърхността, което чакаше удобен момент, за да избухне. Силата, която се излъчваше от него, беше много по-голяма от всичко, с което се бях сблъсквал досега. И инстинктите ми нашепваха, че макар да се представяше за наш адвокат, този мъж не бе дошъл тук, за да ни помогне.

Огледа ни в затворническата килия и се усмихна леко.

— Можете да си вървите — рече на стражата зад него. Гласът му не се повиши, но отекна тихо по начин, който достигна до най-отдалечения край на останалите празни килии. Стражите се отдалечиха. Тихо, с нещо като облекчение, изписано по лицата им.

Останахме сами със звяра.

— Добър вечер, господа — усмихна ни се той по начин, от който ми се повдигна.

— Кой си ти? — попита Деймън, опитвайки се да прозвучи отегчено. Ала аз долових страха в гласа му.

— Кой съм аз? — повтори мъжът със силен акцент. — Какво ще ти помогне да узнаеш името на този, който ще ви убие? То не донесе утеха на съпругите ви.

Думите паднаха като камъни върху пода, тежки и окончателни. Мъжът сложи нехайно огромната си ръка върху решетките.

— Ти си убил семейство Съдърланд — прошепнах.

— Да — усмихна се той и стисна устни. — Беше забавно.

— Разкъсал си ги като хартиени кукли — продължих, макар да знаех, че можеше да разкъса и мен, да разпръсне крайниците ми като листата на цветята, обсипали сватбения ми олтар. — Ти си ги… начупил.

— Млади вампире, ти познаваш глада на звяра — рече той със зловеща усмивка. — Но има и други видове глад, за други неща. Веднъж събудени, не може да им се устои, докато не бъдат задоволени.

Бялото в очите на мъжа стана червено и въздухът застина, сякаш беше призована могъща Сила. Направо можех да подуша страха, излъчващ се на големи талази от Деймън.

В същото време у мен се надигна гняв.

Гневът заклокочи в стомаха ми и се разля по цялото ми тяло. Този мъж бе избил жестоко едно невинно семейство и се бе наслаждавал на зверството си. Това означаваше новият ми живот като вампир — пластове и пластове зло и дори още повече ужас и разрушение, тъкмо когато си мислех, че съм достигнал дъното.

— Защо? — настоях и пристъпих напред, доколкото ми позволяваха решетките.

— Защо? — попита звярът. Наведе се напред, подигравайки се със смелостта ми. Когато приближи само на сантиметри от лицето ми, ме лъхна отвратителното зловоние на стара кръв и разложение. Все едно хиляди години на смърт и унищожение са го следвали навред, трофей от всеки труп, оставил след себе си.

— Отплата — изрече внимателно всяка сричка.

— Отплата? — повторих недоумяващо.

Чудовището оголи зъби.

— Да, отплата. Задето ми отнехте Катрин. И унищожихте последния шанс да се развали проклятието.

Катрин? Какво общо имаше тя с всичко това, с тази гнус пред нас? Със семейство Съдърланд? И какво проклятие?

Погледнах към Деймън. Тя винаги бе споделяла повече подробности от живота си като вампир с него. Но очите на брат ми бяха широко разтворени, а устата — зейнала като на риба на сухо. Изглеждаше дори по-слисан от мен да чуе името й.

Припомних си за блажените седмици на пълно неведение, които прекарах като неин любовник и слуга, без да подозирам, че тя ще ме отведе право в ада.

Мъжът отстъпи няколко крачки и отвратителният му поглед обхвана и Деймън.

— Да, сега вече разбирате — заяви и кимна.

Ала ние не разбирахме.

— Аз… — заговори Деймън.

— ТИШИНА! — изрева злодеят. Внезапно се притисна към решетките, а черните му нокти се озоваха на сантиметри от лицето на Деймън. — Да не би да се осмеляваш да отричаш?

Със смразяваща лекота отмести настрани желязната решетка все едно бе завеса. Металът изписка в агония. Избухна мрак и той пристъпи в килията. Обви всяка от гигантските си ръце около гърлата ни.

— Вие ми отнехте Катрин. Аз ще ви отнема вашия нов живот. Око за око, както обичате да казвате вие, човеците. Ясно ли е?

— Аз… не разбирам за какво говориш — изхъхрих задавено.

Чудовището отметна глава и се засмя.

— Разбира се, че не разбираш. — Наведе рязко глава и впи поглед в мен. Устните му бяха изкривени в подигравателна гримаса. Той не ми вярваше. — Нима Катрин никога не е споменавала Клаус?

Дори след смъртта си Катрин продължаваше да ни преследва. Погледнах към Деймън. Върху лицето му се изписа изражение на болка и покруса. Изчезна за миг, ала в този миг ми се стори, че отново зърнах някогашния си брат. Той бе шокиран от факта, че Катрин, любовта на живота му, е била замесена с подобно безчувствено създание като това, което стоеше пред нас. Стана ми мъчно за него.