Ненаситност (Книга трета)

Появи се салонният управител и след като видя Лекси, ни поведе към най-елегантното сепаре. Навсякъде бяха разхвърляни кадифени възглавнички с втъкани златни нишки, с прекалено изобилие от пискюли, за да са удобни. От съседната зала долитаха звуците на пиано и аз разбрах защо Лекси бе избрала този бар — тя винаги молеше Хюго, член на вампирското й семейство в Ню Орлиънс, да й свири на пиано.

— Е? — поде спътницата ми, когато се настанихме и питиетата бяха поръчани.

Гледката на окървавените тела на членовете на семейство Съдърланд изникна за миг в съзнанието ми.

— Всъщност откъде разбра къде сме? — попитах я, измествайки темата. Новините не стигаха толкова надалеч, освен ако не се отнасяха до войната. А и пак щеше да й е нужна седмица, за да стигне от Луизиана до Ню Йорк, независимо дали ще пътува с влак, или ще се предвижва с вампирската си скорост.

— Изпратих един от хората си след Деймън. Тревожех се за теб — призна смутено моята спасителка. — Зная, че можеш да се грижиш за себе си, но Деймън е опасен, Стефан, а аз не искам да ти се случи нищо лошо.

Сервитьорът се появи с напитките ни. Както ми бе казала Лекси, бутилката бе поставена в синкав леден блок, вътре с цветя и билки, които изглеждаха свежи, както в деня, когато са били откъснати. Не можах да се сдържа да не докосна с върха на пръста си цветето, което беше най-близо до повърхността. Усетих ивицата скреж, отделяща го от кожата ми. Човешката топлина щеше да разтопи леда. Плътта на вампира бе много по-студена, затова замръзналото съвършенство на цветето остана непокътнато.

Сервитьорът ни наля в чаши, изработени от зелен малахит.

Покрих ръката на Лекси със своята.

— Благодаря ти, Лекси. За всичко, което си направила. Никога няма да мога да ти се отплатя.

— Не, не можеш — съгласи се тя жизнерадостно, — но можеш да започнеш да ми разказваш всичко. Наистина ли си женен?

И така аз й разказах как открих Бриджет и бях приет в дома на Съдърланд, за безумните планове на Деймън. Тя се кискаше и ахкаше при всяка подробност. Предполагам, че погледнато отстрани, особено от гледната точка на доста по-стар вампир, машинациите на Деймън може би не изглеждаха чак толкова необикновени.

— О, Боже! — възкликна тя, неспособна да спре да се смее. — Двойна сватба? Ти и Деймън заедно? И никой не е изял момичето, което ръси цветята? — Махна на сервитьора за още една бутилка водка. — О, как ми се иска да бях там. Стефан! Не съм ти купила никакъв подарък…

Усмихнах се. Как ми се щеше просто да си седя и да я гледам как се смее. Но трябваше да продължа разказа си.

— Сигурен ли си, че не е бил Деймън? — попита тя тихо, когато й съобщих за убийствата на почти всички членове на семейство Съдърланд.

— Има много неща, които не разбирам и не мога да предвидя у Деймън — признах. — Нямам представа дали наистина би ме последвал до другия край на света, само и само да направи живота ми нещастен — дори след като уби Кали. Ала съм сигурен, че той няма нищо общо със зверските убийства — беше не по-малко изненадан от мен. А той не е от тези, които биха скрили злодействата си. Освен това, дори Маргарет му повярва, а очевидно тя притежава шесто чувство за тези неща — завърших аз.

— Ню Йорк не е краят на света — заговори Лекси, ала този път в гласа й нямаше смях. — Обаче е странно съвпадение, че някакво друго чудовище ще си набележи същото семейство.

— Изобщо не е било съвпадение.

Лицето на Лекси пребледня като платно, когато й предадох думите на мъжа, представил се за наш адвокат. По хубавото й лице пробягна нещо, което не бях виждал никога досега да я спохожда — изражение на истински ужас.

— Опиши ми го — нареди ми тя.

— Беше огромен. Руса коса, сини очи. Изглеждаше по-стар от света — отвърнах, опитвайки се да опиша чувството на древна заплаха, което бях изпитал. — Дявол. От него се излъчваше само чист мрак.

— Той… имаше ли акцент? — попита припряно събеседницата ми, сякаш знаеше отговора.

— Да. Реших, че е просто част от същността му. Би могъл да е полски или руски. Спомена за някакъв Клаус.

Лекси удари с юмрук под масата и се извърна.

— Кой е той, Лекси? — настоях. Трябваше да зная. Ако щеше да е моят екзекутор, ако той бе избил семейство Съдърланд, най-малкото трябваше да узная кой е моят враг.

— Споменал е Клаус? — попита тя, говорейки повече на чашата си, отколкото на мен. — Всички знаят за него. Той е един от първите вампири.

Сякаш над ресторанта надвисна тишина, а пламъците на газовите лампи примигнаха. Стиснах чашата си с водка.

— Произлиза директно от Ада. Всяка частица добро, усещане за смъртност, всичко, което предпазва теб и мен — и дори Деймън — да не се превърнем в напълно извратени, побеснели чудовища на чистото зло — нищо от това не съществува у него. Той има раболепни слуги, други стари вампири, които му се подчиняват безпрекословно. Никой не е виждал Клаус — или поне не е останал жив, за да разкаже за това!

Замислих се над тази ужасяваща информация и обвих пръсти около чашата си.

— Това… това нещо каза, че ние сме им отнели Катрин.

Лекси съвсем изгуби цвета на лицето си.