Нещо лично

Изрече тези думи с блаженство, като някакъв стар побойник с голи юмруци — човек от деветнайсети век, Бог знае как попаднал в двайсет и първия. Лондончанин, излязъл от филм по роман на Чарлс Дикенс. Млад на години, но вече стар, отдавна прочетен вестник. Трошач на крака и нищо повече. Междувременно малкият мозък ми нашепваше да продължавам с ударите в десния бъбрек. С надеждата, че телефонът му ще изпадне от джоба на сакото и Гари няма да получи нито положителен, нито отрицателен отговор. Нещо, което по-късно щеше да улесни нещата за Найс и Бенет.

Джоуи зае бойна поза и направи крачка напред. Стар побойник с голи юмруци, но не особено добър. Замахна с дясната си ръка за удар, който предусетих отдалече. Приклекнах като гимнастик по време на тренировка и юмрукът му изсвистя над главата ми. Инерцията го принуди да се извърти на една страна, а това означаваше, че ми предлага десния си бъбрек. Приех подаръка с още един къс десен прав, зареден с колосална сила. Удар, който би пречупил младо дърво или би убил муле. Може би нанасях такъв за втори или трети път в живота си. Противникът ми реагира с всички механични ефекти — тялото му отлетя назад от силата на удара, от гърлото му се чу сподавено пъшкане като следствие от шока в белите дробове. Залитна и кракът му видимо се вдърви.

Но не падна, скимтящ от болка, както очаквах. Нормален човек на негово място със сигурност щеше да изпадне в кома. С пламтящи вътрешни органи, с милиони ножове в гърба, с твърде малко въздух в гърдите, за да може да крещи. Но Джоуи изсумтя веднъж, възстанови равновесието си и отново зае бойна поза. Може би и хапчето ксанакс му беше помогнало. Отбелязах си да попитам Найс за въздействието му върху физиката.

След което смених тактиката и прибегнах до маневрена война. Ако не мога да го нокаутирам, значи трябва да го принудя да падне сам. Защото мачът щеше да приключи долу, на тревата. Нямаше друг начин. Знаех къде е безопасно за спящите деца. Започнах да танцувам около него. Отпред, отзад, отстрани. Със сигурност тромаво по общоприетите стандарти, но застанал срещу Джоуи, за пръв път в живота си изпитах чувството, че съм малкото пъргаво момче, което безнаказано напада, жили и отскача назад.

Тревата беше мека, а той — твърде тежък. На три пъти почти се препъна. Аз продължавах да поддържам високо темпо, главно заради Кот, но и под смътното влияние на теорията, според която по-едрият се уморява по-бързо. Продължихме да се въртим в кръг още известно време. В един момент, продължил половин секунда, краката му изостанаха от тялото и лакътят ми се стрелна към гърлото му, но той го парира със своя. Отскочихме назад и започнахме отново.

После смених тактиката още веднъж. Той нямаше да падне сам, а по-скоро щеше да потърси помощ. Която аз бях щастлив да му предложа. И ставах все по-щастлив. Мислиш ли, че можеш да се биеш с мен? Скаранджело май щеше да се окаже права: Той не понася някой да го предизвиква. Права, но не съвсем. Защото никога не става въпрос за предизвикателството, а за противника срещу теб. Аз не харесвах Джоуи Грийн. Отчасти по основателни причини, като тийнейджърките от Латвия и Естония или човека с многобройни гърла за хранене, отчасти и поради древни, първични инстинкти. Защото срещу всяка година модерен живот стоят седемстотин години примитивизъм, който няма как да не остави следи. Но в настоящия момент малкият ми мозък държеше нещата изцяло в свои ръце. Моето племе те иска мъртъв. Защото си грозен и страхлив.

Подскачайки вляво и вдясно, рискувах с дистанцията и успях да достигна с петата си капачката на коляното му. Ударът се получи под същия ъгъл и разстояние, с които разбих вратата, но по-силен от всички ритници срещу врати, взети заедно. Може би неговите рецептори за болка бяха притъпени, но костите са физически величини, които имат своя точка на пречупване. Неговите не правеха изключение. Усетих пропукването през дебелата подметка на ботуша си. Капачката на коляното обаче не е носеща кост и той не падна. Вместо това направи крачка напред със здравия си крак и стовари юмрук в гърдите ми. Един гръмотевичен удар, нанесен толкова рязко и бързо, че не успях да го избегна. Проснах се на земята. Дробовете ми засвистяха и започнах да се давя. Опитах се да се претърколя и да застана на четири крака. Получи се. Изпълзях встрани, без да губя нито секунда още преди да ме беше пребил с ритници въпреки счупената капачка.