Нещо лично

Обратният път до червения пикап ми се стори по-лек, отколкото предполагах. Заради дърветата. Улучването на далечна мишена в гора е геометрически невъзможно. Винаги ще се намери дърво, което да спре или поне да отклони куршума. Абсолютно винаги.

Пътят не позволяваше да обърнем, а ние нямахме никакво намерение да се връщаме на заден ход. Затова подкарахме към покритата с чакъл площадка пред къщата, където направихме маневрата. Не забелязахме нищо. Нито по пътеката, нито когато излязохме на шосето. Чрез натискане на разни бутони помолихме джипиеса да ни направлява до летището. Появиха се същите осемдесет километра, но в обратната посока.

— Извинявам се — казах по едно време аз.

— За какво? — попита тя.

— Допуснах грешка относно теб. Реших, че представляваш Държавния департамент и си командирована в ЦРУ, за да трупаш опит. Оттук и съмненията ми в квалификацията ти. Но всъщност е обратното, нали? Ти си агентка на ЦРУ на стаж в Държавния департамент. Пак да трупаш опит. За паспортите, визите и формулярите. Следователно вече не се съмнявам в квалификацията ти.

— Какво ме издаде?

— Една-две дреболии. Например ръчната сигнализация, която използват в пехотата. Ти я владееш.

— Прекарах доста време във Форт Бенинг — кимна тя.

— Действаше професионално.

— Шумейкър ти каза, че съм по-твърда, отколкото изглеждам, нали?

— Реших, че прави опит да оправдае един безумен риск.

— Между другото, Държавният департамент се занимава с още много неща освен с паспорти и визи. Всякакви неща. Включително и с контрол на операции като тази.

— Но как? Тя се ръководи от О’Дей и двама служители на ЦРУ — ти и Скаранджело. Държавният департамент няма нищо общо.

— Аз съм от Държавния департамент. Сам го каза. Временно.

— А информираш ли своя временен шеф за всичко?

— Не за всичко.

— Защо?

— На този етап така е най-добре. Разбира се, ако се окаже някой от другите трима — англичанинът, руснакът или израелецът, — ще оставим Държавния департамент да обере овациите, но докато не бъдем абсолютно сигурни, този проект ще бъде зад черен параван.

— Така ли му викате сега?

— Окей, строго секретен е.

— Случаят беше водеща новина в медиите. Какво му е строго секретното?

— Утре това ще е вчерашна новина. Французите ще арестуват някого и нещата ще се успокоят.

— Кого ще арестуват?

— Ще намерят изкупителна жертва. Някой, който е съгласен да играе ролята на опасен терорист за две-три седмици. Срещу съответните услуги. Предполагам, че в момента правят кастинг за ролята. Което ще ни даде достатъчно време и пространство за действие.

— Хиляда и триста метра — въздъхнах аз. — Това е, което има значение. А не кой е стрелял. Охранителният периметър трябва да е поне на километър и половина от мястото на срещата.

— Те биха могли да се скрият и в дупки в земята. Което рано или късно ще направят. Но дотогава ние предпочитаме проактивен подход. Трябва да арестуваме Кот. Не бива да се окажем единствените, които са изпуснали от погледа си своя човек.

— А как се справят другите?

— Чу какво каза О’Дей сутринта. Имат имена, снимки и досиета.

— И това е всичко?

— Разполагат с толкова, колкото и ние. Всички сме в еднакво положение.

Пристигнахме на летището, върнахме пикапа и тръгнахме пеша към телена врата в ограда от телена мрежа. Там ни чакаше количка за голф, която ни отведе до самолета. Два часа по-късно вече бяхме в Поуп Фийлд, където разбрахме, че не всички сме в еднакво положение.

12

Вече не бяхме в еднакво положение, защото израелците бяха открили своя човек. Господин Розан бил на почивка. На Червено море. Пропуснали заминаването му. Но сега той си бил вкъщи. Проверили версията му. От доста барове и ресторанти я потвърдили. Имаше желязно алиби. Розан не беше ходил в Париж. Отпадаше от списъка.

— Това прави задачата ни още по-спешна — обяви О’Дей.

Освен по сутрешните той си падаше и по следобедните заседания. Отново бяхме в стаята на втория етаж със събраните в средата маси. О’Дей, Шумейкър и Скаранджело бяха там преди нас. Ние с Кейси Найс се появихме веднага след кацането. Ушите ни още пищяха от реактивните двигатели. Докладвахме какво сме открили в Арканзас, предадохме прахта и песъчинките — вече в пликче за веществени доказателства, а не в шишенце от хапчета. Шумейкър беше разочарован, че никой не ни е засякъл. Беше се надявал, че номерът със стръвта ще проработи. След което О’Дей обяви, че вниманието на Кот към моята особа е напълно разбираемо.

— Искам да знам как ми е намерил досието — казах аз.

— Вероятно с помощта на приятел в администрацията — отвърна той. — Става въпрос за рутинна папка в един рутинен склад за архиви в Мисури.

— Той няма приятели в администрацията. Нямаше такива дори в отряда си. Никой от тях не излъга, за да го прикрие.

— В такъв случай просто я е купил.

— С какво? Току-що е излязъл от „Левънуърт“. След което отива в задния си двор и си купува поне хиляда патрона петдесети калибър. Те струват по пет долара парчето. Дори в Арканзас. Откъде е имал толкова пари?

— Ще проверим.