Нещо лично

Вторият абзац започваше със смелото изявление, че организираната престъпност в Ромфорд, Есекс, е ръководена и подчинена на местна структура, отдавна известна като „Момчетата от Ромфорд“. Тонът беше леко извинителен, сякаш възпитаниците на Кеймбридж се бяха притеснили, че това звучи като име на ученически клуб или скаутски отряд. По-нататък параграфът предлагаше преглед на дейността на „момчетата“, която — както вече беше обявил О’Дей — включваше внос и продажба на наркотици и оръжия и контрол на проституцията, включително трафик на хора. Също и рекет на почти всички търговски обекти в района, плюс отпускане на заеми с фантастично високи лихви. Приходите от тази дейност възлизали на десетки милиони британски лири годишно.

Следваха биографиите.

Големият бос беше някой си Чарлс Албърт Уайт, известен като Чарли. Бил на седемдесет и седем, роден на една от местните улици и учил в държавно училище до петнайсетгодишна възраст. Нямал трудов стаж, притежавал необременена от ипотеки и други заеми къща, женен, с четири деца, които живеели в други части на Лондон и изглеждали незамесени в престъпната дейност на баща си.

От приложената тайно направена снимка човек оставаше с впечатлението, че Чарли Уайт е едно дебело старче със закръглени рамене, оредяла сива коса и нос като патладжан.

Под Чарли, на второто най-високо стъпало в йерархията, се нареждаше тричленен управителен съвет, състоящ се от Томас Милър, известен като Томи, на шейсет и пет, Уилям Томпсън, или Били, на шейсет и четири, и накрая един много по-млад мъж, едва трийсет и осем годишен, на име Джоузеф Грийн, известен като Малкия Джоуи.

Именно Малкия Джоуи беше гигантът на паркинга. Това личеше дори по снимката му, която беше с два сантиметра по-дълга от останалите. Габаритите му бяха посочени: ръст два метра и девет сантиметра, тегло сто и петдесет килограма. Той беше изпълнителният директор на фирмата. Или човекът, от когото зависеха както приходите, така и разходите. МИ5 педантично споменаваше за липсата на доказателства и присъди, но бързото издигане на Малкия Джоуи до нивото на мъже, които могат да му бъдат бащи, се обясняваше единствено с високата му ефективност. Досието му в МИ5 съдържаше факти, които го свързваха с единайсет убийства, а побоите бяха толкова много, че отдавна бяха престанали да ги броят. Разбира се, текстът ги класифицираше с юридическа терминология: нанасяне на тежки телесни повреди. Лично на мен ми се струваше, че макар и юридически, терминът е напълно уместен.

— Защо го наричат „малък“? — попита Кейси Найс.

— Защото са британци — отвърнах. — Адски си падат по иронията. Ако го наричаха Големия Джоуи, със сигурност щеше да е джудже.

Това бе целият документ. Малкия Джоуи беше последната точка.

— Трябва ни по-подробна информация — казах аз. — Легална дейност, често посещавани места, адреси. Най-добре е да се свържеш с О’Дей.

— Сега ли?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Попитай го и какво знае за сърбите в Западен Лондон.

— Защо?

— Защото ни трябва оръжие. За предпочитане пушки за лов на слонове, след като зърнах Малкия Джоуи в действие. Силно се съмнявам, че ромфордските момчета ще ни продадат такива, следователно трябва да ги търсим другаде.

— Сега нямаме време за това. Този хотел почти сигурно плаща рекет, а в момента хората от бандата вече въртят телефоните и търсят информация за нас.

— Добре — кимнах аз. — Довърши си пицата и изчезваме.

— Изгубих си апетита — въздъхна тя. — Можем да тръгваме веднага.

Затвори файла и прибра телефона в джоба си с делова физиономия.

— Къде искаш да отидем? — попитах.

— Вече не можем да се върнем в предишния хотел. Те го знаят и първата им работа ще е да ни потърсят там.

— Багажът ти остана в стаята.

Тя не отговори.

— Да рискуваме за пет минути — предложих. — Влизаме, прибираме ти нещата и дим да ни няма.

— Не — поклати глава тя.

— Можеш ли да живееш без вещите си?

— Ти не носиш нищо.

— Така съм свикнал.

— Значи и аз ще свикна. Толкова ли е страшно? Ще се отбием някъде да си купя четка за зъби.

— Най-лошото е, че никога не обличаш чисти дрехи сутрин.

— В момента това ми се струва по-добро в сравнение с риска.

— Няма да имаш пижама.

— Ще го преживея.

— Окей — кимнах аз. — Отиваме в центъра. Имам предвид центъра на Лондон. Може би в „Риц“. Или в „Савой“. Благодарение на тях разполагаме с много пари. А те нямат очи и уши по такива места.

— И как ще стигнем до там? Не можем да си повикаме такси.

— Ще вземем автобуса. Лондонският градски транспорт едва ли плаща рекет на тези мутри.

И тъй, напуснахме стаята с празни ръце, оставихме ключа на рецепцията и потънахме в нощта.

30