Нещо лично

По оживената улица навън фучаха големи червени автобуси. Поехме на юг с намерението още на следващата голяма пресечка да сменим посоката и да тръгнем на запад към центъра. Всичките ни пари бяха в едри банкноти, които едва ли щяха да бъдат приети добре в автобуса. Затова спряхме пред павилион за вестници и си купихме карти за градския транспорт. Бяха сини и, незнайно защо, наречени „мида“ или „стрида“, нещо от този род. После открихме автобусната спирка и зачакахме в тъмното малко встрани от нея. Не след дълго сред трафика изплува това, което чакахме — един червен сандък, който ни приближи бавно. Минаваше седем. Бях уморен, а Кейси Найс — напълно сдала багажа. Не беше спала денонощие и половина.

Покрайнините на Лондон излъчваха усещане за безкрайност, а автобусът пълзеше едва-едва. По тази причина го зарязахме в Баркинг, където можехме да хванем значително по-бързото метро. След кратка справка с картата на входа на станцията се спряхме на зелената линия, която минаваше покрай Сейнт Джеймсис Парк. Решихме, че самото име подсказва наличието на баровски хотели наоколо. И наистина беше така. Излязохме на чист въздух и видяхме табели за Уестминстърското абатство в едната посока и за Бъкингамския дворец в другата. А точно насреща ни се издигаше голям хотел. Пет звезди. Не беше нито „Риц“, нито „Савой“, но лъскавата му фасада и името на международната верига говореха сами по себе си.

Влязохме. Рецепционистът веднага реши да се възползва от очебийната ни умора и обяви, че за тази нощ са свободни само най-скъпите стаи — на цени, които щяха да бъдат достатъчни за месечния наем на къща с басейн в околностите на Поуп Фийлд. Но това не ни стресна, тъй като плащаха ромфордските бандити. Отброих огромната сума от едната мазна пачка, срещу която получихме магнитни карти и подробна информация за румсървиса, ресторантите, баровете, бизнес центъра и паролите за безжичния интернет. Кейси Найс си купи четка за зъби от магазина във фоайето, след което се насочихме към асансьорите. Изпратих я до вратата на стаята й, изчаках да щракне резето и продължих към моята, която оправдаваше ценовата си категория не с размерите си, а с огромните меки и пъстри възглавници, отрупали леглото. Метнах ги на пода, запратих дрехите си след тях, мушнах се под чаршафите и моментално заспах.

Единайсет часа по-късно Кейси Найс ме събуди по вътрешния телефон. Звучеше бодро и жизнерадостно.

Не знаех дали това се дължи на единайсетте часа сън или на поредното хапче.

— Искаш ли да закусим? — попита тя.

Будилникът в главата ми показваше някъде към осем и половина, а денят зад прозореца изглеждаше хубав и слънчев.

— Разбира се — отвърнах. — Почукай на вратата ми, когато си готова.

Появи се десетина минути след като взех душ и се облякох. Разбира се, беше с вчерашния си тоалет, но изобщо не изглеждаше притеснена. Слязохме в ресторанта, където ни настаниха на маса за двама в дъното. Салонът беше пълен със зализани типове, които обсъждаха важни теми и уговаряха сделки. Част от тях лице в лице, други по телефона. Поръчах си английска закуска, бъкаща от мазнини и захар. Но с кафе, а не с чай. Найс избра нещо по-леко и сложи телефона си до салфетката, за да й е подръка.

— Според генерал О’Дей до този момент МИ5 и местната полиция не са получили сигнал за убийство на член от бандата — обяви тя. — По всичко личи, че Чарли Уайт е решил да се оправя сам.

Кимнах. Не бях и очаквал друго освен стандартната процедура. Още преди да си легна, мъртвецът със сигурност бе отишъл в някое депо за пресоване на стари коли или в хранилката за свине на някоя близка ферма.

— Генерал О’Дей добавя, че до този момент агенти на шест от осемте страни са пробвали да влязат в контакт с външния кордон, но безуспешно — каза Кейси Найс.

Отново кимнах. Излишни усилия. Ромфордските момчета бяха предпочели презастраховането пред истинската сделка. За да защитят мисията си.

— По-късно днес ще получим пълен списък с имена — добави тя. — Плюс локации, въпреки че това ще бъде трудно. Разпръснати са навсякъде, включително и в глухата провинция. Освен това е ясно, че използват инфраструктурата на Карел Либор, която ще им предложи още по-голям избор.

Кимнах за трети път. Кот и Карсън бяха игли в една от стотици неизвестни купи сено. И засега нямаха намерение да мърдат от там.

— А най-добрите ни шансове за контакт със сърбите са чрез една заложна къща в предградието Ийлинг — добави тя. — Намира се на запад, малко преди „Хийтроу“. Открих го на картата.

— Доста си поработила — отбелязах. — Дано да си се наспала.

— Наспах се — кимна тя. — И се чувствам отлично.

Не я попитах за хапчетата.

— Ти си знаел, че таксиметровата компания е подкупена, нали? Знаел си го още от самото начало.

— На това му казват „информирано предположение“.

— Използва ги, за да привлечеш вниманието. Затова ги нае да ни вземат от хотела и да ни закарат до Уолъс Корт. Това е бил планът, който си разработил още по време на полета. Решил си кордонът да дойде при нас вместо ние при него.

Това си беше чиста проба надценяване. Главно заради думата план.