Читаем Нещо лично полностью

Спряхме пред една празна работна клетка. Сякаш за да ни сменят маслото или да проверят геометрията на окачването. Отекващ в стените, грохотът на дизеловия мотор стана по-силен. Един мъж се появи от сенките зад нас и натисна някакъв голям зелен бутон. Ролетната врата на клетката започна да се спуска шумно. Дневната светлина постепенно изчезна. Едва тогава забелязахме монтираните високо по стените жълтеникави крушки.

Нашият шофьор изключи мотора, слезе от колата и отвори вратата на Кейси Найс. Това или беше израз на някаква старомодна балканска галантност, или човекът просто беше изгубил търпение. Аз слязох на собствен ход, прескочих разхвърляните инструменти и маркучи за помпане на гуми и се изправих на празното пространство зад колата. От офиса встрани излязоха още двама души и се присъединиха към онзи, който беше спуснал ролетката. Мъжете бяха от същия калъп — нито млади, нито стари, мургави и небръснати, добре сложени, мълчаливи и намръщени. Наоколо не се виждаха работещи монтьори. Никакви хора с гаечни ключове и оплескани с масло гащеризони. Вероятно бяха временно отпратени поради секретната същност на предстоящата сделка.

Единият от онези, които се появиха от офиса, явно беше шефът. Той ни огледа от горе до долу и каза:

— Трябва да знаем кои сте.

— Ние сме американци и искаме да си купим нещо от вас — отговори Кейси Найс.

— С какви пари разполагате? — попита той.

— О, имаме достатъчно.

— Май сте доста лековерни, след като сте дошли тук — отбеляза шефът. — Можем да ви вземем парите, без да ви дадем нищо.

— Ами опитайте.

— Скрити микрофони?

— Не.

— Как ще го докажете?

— Ако очаквате да сваля тениската си, няма да стане.

Шефът не отговори, но устата му се овлажни. Явно си представяше как Найс се съблича и идеята очевидно му хареса.

Реших, че е време да се намеся.

— Можете да погледнете паспортите ни и сами да прецените колко голяма е вероятността британските власти да използват чужденци за някакво дребно ужилване — рекох. — След това ще хвърлите един поглед и на парите, а ние — на стоката, която ни интересува. Така стоят нещата.

— Дали? — изгледа ме той.

— Да.

Погледите ни се срещнаха. Не отместих моя. За него това вероятно беше първото предизвикателство за деня, което да не може да преодолее. Втренченият поглед е лесна работа. Мога да го използвам цял ден без прекъсване. И без да мигна, ако се наложи. Понякога това е доста болезнено, но винаги е полезно. Номерът е да не ги гледаш право в очите, а на десетина метра зад тях, в нищото. Това поражда един особен стъклен ефект, който ги кара да се тревожат — най-вече относно въпроса какво се крие зад празния ти поглед.

— Окей — кимна шефът. — Покажете си паспортите.

Аз пръв му подадох моя. Със сини корици, съвсем нов, но несъмнено истински. Той го прелисти, опипа хартията и погледна снимката. А вероятно и данните, защото подхвърли:

— Не си роден в Америка.

— Технически е така — кимнах. — Но от юридическа и конституционна гледна точка децата на военнослужещите се смятат за родени в Америка.

— На военнослужещите?

— Сигурен съм, че още ни помните — рекох. — Нали дойдохме да ви сритаме задниците в Косово.

Шефът замълча за момент, после подхвърли:

— А сега си бодигард?

— Най-добре е да го повярваш — казах.

Върна ми паспорта. Изобщо не поиска паспорта на Кейси Найс. Един му беше достатъчен.

— Елате да поговорим в офиса — рече той.

Офисът се оказа полуавтономно пространство с размери пет на пет, заемащо господстващо положение над останалите. Със сигурност беше изграден преди десетилетия, когато поточните линии все още са били на мода. Стените бяха тухлени, покрити с гладка замазка и боядисани с обичайната блажна боя, граховозелена. Имаше прозорец с метална рамка, бюро под него, както и три кресла. Никакви шкафчета за оръжие, никакви кантонерки. Просто работно място, както се полагаше на шефа на автокъща, задръстена с десетгодишни коли.

— Моля, седнете — покани ни мъжът, изчака мълчаливия ни отказ и седна, за да ни даде пример.

Седнахме и ние.

— Какво по-точно ви интересува? — попита той.

— А вие какво ще ни предложите?

— Пистолет?

— Два. Искаме да сме въоръжени и двамата. Повечето хора не очакват това.

— Предпочитания?

— Всичко, което работи. И за което имате патрони.

— Разполагаме предимно с деветмилиметрови. В Европа те се намират най-лесно.

— Устройва ме.

— Харесваш ли глока?

— Това ли предлагате?

— Най-често срещаната стока. Глок седемнайсет, чисто нов. Два броя, напълно идентични.

— И по сто патрона за всеки.

Той замълча за момент, после кимна.

— Добре. Ще донеса цените.

След тези думи стана и напусна стаята. Вратата се затвори зад гърба му. А ключалката изщрака.

32

За миг приех заключването като нещо нормално. Като част от глупавото презастраховане и смешните предпазни мерки, започнати още от онзи гном в заложната къща. Тъпото спускане на ролетката можеше да се възприеме от някои клиенти като необходимо благоразумие, като вълнуващ намек, че има още ключалки, катинари и резета, защото този склад е претъпкан с чисто нови оръжия, блестящи от фабричната смазка.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Секреты Лилии
Секреты Лилии

1951 год. Юная Лили заключает сделку с ведьмой, чтобы спасти мать, и обрекает себя на проклятье. Теперь она не имеет права на любовь. Проходят годы, и жизнь сталкивает девушку с Натаном. Она влюбляется в странного замкнутого парня, у которого тоже немало тайн. Лили понимает, что их любовь невозможна, но решает пойти наперекор судьбе, однако проклятье никуда не делось…Шестьдесят лет спустя Руслана получает в наследство дом от двоюродного деда Натана, которого она никогда не видела. Ее начинают преследовать странные голоса и видения, а по ночам дом нашептывает свою трагическую историю, которую Руслана бессознательно набирает на старой печатной машинке. Приподняв покров многолетнего молчания, она вытягивает на свет страшные фамильные тайны и раскрывает не только чужие, но и свои секреты…

Анастасия Сергеевна Румянцева , Нана Рай

Фантастика / Триллер / Исторические любовные романы / Мистика / Романы
Ледовый барьер
Ледовый барьер

«…Отчасти на написание "Ледового Барьера" нас вдохновила научная экспедиция, которая имела место в действительности. В 1906-м году адмирал Роберт Е. Пири нашёл в северной части Гренландии самый крупный метеорит в мире, которому дал имя Анигито. Адмирал сумел определить его местонахождение, поскольку эскимосы той области пользовались железными наконечниками для копий холодной ковки, в которых Пири на основании анализа узнал материал метеорита. В конце концов он достал Анигито, с невероятными трудностями погрузив его на корабль. Оказавшаяся на борту масса железа сбила на корабле все компасы. Тем не менее, Пири сумел доставить его в американский Музей естественной истории в Нью-Йорке, где тот до сих пор выставлен в Зале метеоритов. Адмирал подробно изложил эту историю в своей книге "На север по Большому Льду". "Никогда я не получал такого ясного представления о силе гравитации до того, как мне пришлось иметь дело с этой горой железа", — отмечал Пири. Анигито настолько тяжёл, что покоится на шести массивных стальных колоннах, которые пронизывают пол выставочного зала метеоритов, проходят через фундамент и встроены в само скальное основание под зданием музея.

Дуглас Престон , Линкольн Чайлд , Линкольн Чайльд

Детективы / Триллер / Триллеры