Нещо лично

Искрено се надявах, че ще изпълни точно инструкциите ми, но не гледах, защото в този момент насочвах крака на стола към главата на втория. За да го забия в нея, а не да го фрасна по темето. Нищо общо с препирните в каубойските кръчми от старите уестърни. Мушкането е по-страшно, защото е като юмручен удар, нанесен с цялата тежест на тялото, но концентриран във върха на дървения крак — в пет квадратни сантиметра. Масата по скоростта на квадрат, като в бейзбола, като във всичко. Минималната ми цел беше спукан череп, максималната — мигновена мозъчна смърт. Разчитах парченце от костта да се забие в сивото му вещество. И вероятно се получи точно това. Казвам вероятно, защото в момента не можех да бъда сигурен. Аутопсията щеше да покаже. Но и в двата случая — убит или само зашеметен — мъжът рухна на пода като чувал с картофи. Оказа се, че е нашият шофьор на шкодата. Захвърлих стола и се стрелнах напред, за да се заема с останалите двама.

— Двама срещу един не е никакъв проблем — бях пояснил аз. — Не се безпокой за мен. Просто се погрижи за твоя човек. Ако парчето стъкло не свърши работа, тресни го с ръба на чекмеджето в основата на носа. Многократно, с цялата си сила, докато престане да мърда.

Третият рязко забави движението си напред, зърнал със собствените си очи участта на първите двама. Четвъртият се блъсна в него, но клоунадата свърши дотук. Изненадата беше отминала, а те не бяха идиоти. Бързо смениха посоката, за да се прегрупират. Никой от тях не държеше пистолет. Това означаваше един сериозен риск по-малко. В Лондон пищовите не се използват рутинно, а само в специални случаи. Мисълта за ножове ме тревожеше доста повече, защото не ги обичам. Вероятно за разлика от лондончаните. Но тези двамата нямаха и ножове. Или все още не ги бяха извадили. Нямаше как да знам какво държат по джобовете си.

Автосервизът беше с размерите на баскетболно игрище, по което бяха разпръснати различни инструменти и маркучи. Тук-там се виждаха автомобили за ремонт и крикове за тях. Осветлението все още беше изцяло електрическо, тъй като ролетката си оставаше спусната. Двамата пред мен се разделиха на шест-седем метра един от друг, след това спряха и се обърнаха. Третият се наведе наляво и вдигна някаква щанга. Четвъртият се наведе надясно и грабна голям френски ключ от близката работна маса. Третият се оказа единият от двамата, които се бяха появили от офиса. Четвъртият беше онзи, който спусна ролетката. Направиха по една крачка напред в пълен синхрон. Стъпваха леко, само на върха на пръстите си, с разперени ръце и празни, но решителни погледи, заковани в лицето ми. Бях виждал и по-лоши. Труден живот, заложен в гените стремеж към конфликт, може би и малко военна служба или пък партизански опит. Но при всички случаи притежаваха куража и мускулите на хора като Чарли Уайт и Карел Либор. Въртяха нелегален бизнес в столицата на чужда държава. Едва ли щяха да припаднат, ако извикам бум.

Виждах в съзнанието си как бентлито на Малкия Джоуи си пробива път в трафика, но бях сигурен, че разполагаме с достатъчно време. А и нямаше смисъл да се бърза. Винаги е по-добре, когато те идват при теб. Защото се ангажират. Защото разкриват намеренията си, а това означава, че разкриват и слабостите си.

Останахме неподвижни цяла минута, което в случая беше много време. Образувахме мълчалив и непроменим триъгълник. Напрегнати, леко поклащащи се от крак на крак, техните очи заковани в мен, моите — някъде между двамата. Разчитах само на периферното си зрение, тъй като бях зает да опознавам територията, да изчислявам ъглите и да чертая евентуалните маршрути. Шкодата, с която бяхме пристигнали, се намираше вляво от мен. До нея имаше някаква кола на крик, изключително мръсна отдолу. А в ъгъла, след една празна клетка, се виждаше прашен седан с изпуснати гуми и липсваща предна броня. Стената беше покрита с големи рафтове, върху които имаше мазни кашони с употребявани части, стари и нови гуми, машина за баланс на предници, фунии за автомобилно масло, варели със стари парцали и накрая една тъжна купчина ръждиви гърнета, чакащи да бъдат изхвърлени.

Положението зад гърба ми беше горе-долу същото, но там беше и офисът, от който долетя неочаквано скимтене. Не успях да определя дали го издава мъж или жена, но не се обърнах.

Четвъртият се раздвижи. Френският ключ в ръката му беше кукла — петдесетина сантиметра плътна стомана с петсантиметрови челюсти. Предназначен за работа върху по-големи и по-яки компоненти. Например носещи пружини, каквото и да означава това. Не знаех кой знае колко за автомобилите. Някои думи бях чувал, но без да разбирам значението им. Мъжът държеше френския ключ като чук. В един момент го вдигна над главата си и направи крачка напред. Това беше миг на разсейване, от който можеше да се възползва другият, за да връхлети върху мен, но той не го направи. Може би не бяха тренирали екипна работа. Предпочитаха да я вършат всеки за себе си — нещо, което ме устройваше. Двама срещу един не е проблем, но никой не обича да прави повече усилия от необходимото.