Нещо лично

Беше хубав ритник. Маса плюс скорост. Като при бейзбола. Като при всичко останало. Противникът ми изпусна щангата, сгъна се на две, падна на колене и започна да повръща. С увиснала глава, на крачка от мен. Това ми даде предостатъчно време, за да си избера мястото. Ключът се стовари странично върху слепоочието му. Ударът беше сериозен, но не смъртоносен. Нещо като онези, които тенисистите използват за загрявка. Мъжът се люшна встрани и остана да лежи на пода.

Обърнах се и забързах към офиса, за да видя как се е справила Кейси Найс.

34

Първият лежеше почти по гръб с трийсетсантиметров къс стъкло в окото. Мъртъв отвсякъде. Личеше му по отпуснатите форми на тялото. Това не може да се сбърка. Животът го беше напуснал съвсем наскоро. Нямаше много кръв. Само една тясна вече засъхнала вадичка, която се проточваше по бузата му като тлъст червен червей. Плюс известно количество гъста и прозрачна течност, явно изтекла от очната му ябълка.

Скимтеше вторият. Онзи, когото бях халосал със стола. Лежеше на пода пред вратата. Косата му беше подгизнала от кръв, а под главата му се беше образувала доста голяма локва. Очите му бяха затворени. Едва ли щеше да стане, за да ни създава проблеми. Не и скоро.

Кейси Найс се беше облегнала на бюрото. Изражението й издаваше нещо средно между вълнение и решителност. Изпълнявала ли е други мисии в чужбина?, бях попитал Шумейкър. И изобщо някакви мисии?

Е, сега вече отговорът беше „да“.

— Добре ли си? — попитах.

Кейси Найс кимна.

— Свършила си добра работа.

Тя не каза нищо.

— Трябва да претърсим това място — добавих.

— По-скоро трябва да повикаме линейка — поклати глава тя.

— Ще повикаме, но след като претърсим всичко наоколо. Трябват ни пистолети. Нали за тях дойдохме?

— Тук няма да намерим пистолети. Всичко беше постановка.

— С колко сигурни места като това разполагат тези хора? Според мен си държат оръжията тук. Последният наистина се разтревожи, когато го попитах за тях.

— Нямаме време.

Отново си представих бентлито на Малкия Джоуи, което се бори с трафика. Червени светофари, задръствания. А може би не.

— Ще бъдем бързи — обещах й.

Започнахме с джобовете на шефа. Ако имаше ключ, щяхме да разберем какъв тип ключалка да търсим и къде можем да я намерим. Един ключ за сейф изглежда различно от ключ за врата, който от своя страна е различен от ключа за чекмедже или шкафче. И така нататък. Но се оказа, че нашият човек притежава само ключ за кола. Мръсен и излъскан от употреба, закачен за стара кожена плочка с полуизтрит надпис Таксита „Ийлинг“ на фона на литнало златисто листо. Може би някой от очуканите седани в сервиза беше негов. Имаше и пари в брой, които прибавих към нашето съкровище. Боен трофей все пак. И мобилен телефон, който прибрах в джоба си. Нищо друго, което да представлява интерес.

Вече бяхме претърсили офиса, така че се прехвърлихме в същинския сервиз. Тоалетната в далечния край предлагаше базисно оборудване и няколко трилиона бактерии. В нея нямаше нищо друго освен заразни болести. Нито подвижни панели, нито скривалища в стените, нито замаскирани капаци на пода.

Останалата част от сервиза представляваше просторно открито пространство, натъпкано с коли и боклуци, които ние вече познавахме. Пълен хаос и подозрително отсъствие на скришни места. Никакви ниши в стените, никакви гардероби, никакви метални каси, никакви заключени шкафчета.

Дупките на струпаните на купчини гуми също бяха празни.

— Тук няма пистолети — повтори Кейси Найс. — Това е автомобилен сервиз. Всичко е на открито.

Не отговорих.

— Трябва да тръгваме — добави тя.

Отново си помислих за Малкия Джоуи в бентлито. Вероятно вече бе прекосил центъра и летеше по широкия булевард, водещ на запад.

— Трябва да тръгваме — повтори Найс.

В бентлито.

— Чакай малко — казах.

— Защо?

Никакви метални каси, никакви заключени шкафчета.

И тогава ми светна.

— Шефът на сервиза едва ли кара някакво раздрънкано такси — отвърнах аз. — Защо му е да го прави? Карел Либор е имал рейнджровър, а и ромфордските момчета очевидно си падат по скъпи марки. Защо сърбите да остават по-назад? Едва ли искат да изглеждат като бедни роднини.

— Е, и?

— Защо тоя тип ще държи у себе си ключ на бракма?

— Защото тук поправят бракми. Това им е работата. Или поне официалното им прикритие.

— Не е работа на шефа да държи ключовете — поклатих глава аз и тръгнах обратно към офиса.

Извадих ключа от джоба на мъртвеца и го вдигнах пред очите си. Метален ствол и пластмасова глава. Много далече от заоблените автоключове с чип на новите модерни коли. Без батерия, без вградена аларма. Просто обикновен ключ.