Нещо лично

Това и направихме. Смъкнахме страничните стъкла, навряхме рамене в процепите, прицелихме се назад и изстреляхме четири добре насочени куршума, които пронизаха четири предни стъкла и ги пръснаха. Потеглихме още преди да е заглъхнало ехото на последния гърмеж. Движехме се бавно и спокойно, като всяка нормална кола. Просто поредното такси, поръчано по правилния начин.

Излязохме на магистралата от запад и поехме към центъра на града. Не бяхме изминали и километър от нея, когато се разминахме с малък, но бърз кортеж, начело с голямо черно бентли, следвано от четири черни ягуара и малък черен бус отзад.

35

Паркирахме на забранено място в една малка уличка, близо до гара „Падингтън“. Планът беше да заключим колата и да я зарежем. Районът беше изключително оживен, с голям избор на транспорт във всички посоки. Автобуси, таксита, две станции на метрото наблизо, плюс влакове. Пеша можехме да се насочим на юг към Хайд Парк или пък на север през квартала „Мейда Вейл“ към „Сейнт Джонс Уд“. Без съмнение щяхме да бъдем заснети многократно от охранителните камери, но щяха да им трябват стотици часове търпеливо проучване, за да разберат кои сме, откъде идваме, накъде отиваме и най-важното — защо.

Огледах се от глава до пети, за да проверя ставам ли за показ. Якето ми беше от тънка еластична материя, несъмнено много подходяща за разнообразните движения при игра на голф, но джобовете му издайнически увисваха от това, което имаше в тях. Ако бяха топки за голф, всичко щеше да бъде окей, но с един глок в тях нямаше как да бъде окей. Исках го в десния си джоб и той почти влезе. Почти заради едно друго нещо, което вече беше там.

Джиесемът на шефа на сервиза. За еднократна употреба, закупен от някоя дрогерия, почти идентичен с онези, които намерихме в жабката на ромфордските момчета. Подадох го на Кейси Найс.

— Виж дали ще намериш списъка с повикванията.

Тя заплъзга палеца си по дисплея и след миг обяви:

— Провел е трийсетсекунден разговор с някакъв местен мобилен номер. Три минути по-късно е получил обаждане от същия номер. Продължителност една минута. Друго няма.

Кимнах.

— По всяка вероятност са започнали да ни издирват някъде около полунощ, а всички лоши момчета в Лондон са били инструктирани рано сутринта. Оттук и обаждането на дребния шеф от сръбска страна, който е набрал ромфордските момчета и им е казал горе-долу следното: „Хей, онези, дето ги търсите, са при мен, заключени в офиса“. По всяка вероятност го е казал на някой от лейтенантите, който му е предложил да изчака, докато съобщи новината на Чарли Уайт. После Чарли Уайт му е звъннал лично и му е дал разпореждания.

— В рамките на една минута? — вдигна вежди Кейси Найс.

— Нуждаели са се само от адрес. Сигурен съм, че всички бентлита имат сателитна навигация. Дори пикапът ни в Арканзас беше с джипиес.

— Ясно.

— Но не чух да звъни телефон.

Найс отново влезе в менюто.

— Оставен е на вибрация — обяви миг по-късно тя.

— Значи това било.

— Не мислиш ли, че трябва да дам ромфордския номер на генерал О’Дей? Да го съобщи на МИ5, които да го проследят.

— Да проследят телефон за еднократна употреба, платен в брой в „Бутс“?

— Какво с „Бутс“?

— Една от аптечните им вериги, в която се продава какво ли не. Като нашата „Си Ви Ес“. Основана е в средата на деветнайсети век от някой си Джон Бут. Вероятно е приличал на викторианеца, който е построил зида около Уолъс Корт. Започнал с магазин за билки на едно място, което се нарича „Нотингам“. Доста на север от тук.

— МИ5 биха могли да засекат откъде се звъни.

— Само когато телефонът е включен. А той скоро няма да бъде. Ще го изхвърлят в мига, в който научат новините от Уърмуд Скръбс, защото ще разберат, че номерът им е попаднал в чужди ръце.

— Вероятно вече са разбрали.

— Да проверим — казах аз и взех телефона.

Разгледах бутоните и открих този за повторно набиране. Докоснах го с нокътя на палеца си, изчаках изписването на номера, натиснах зеления бутон и опрях апарата до ухото си.

Прозвуча сигналът за повикване. Типично британското двойно измъркване. По-настоятелно от приспивното американско мяукане. Зачаках. Три сигнала. После четири, пет и шест.

Насреща вдигнаха. Явно някой беше използвал шестте позвънявания, за да идентифицира номера, който се беше изписал на неговия дисплей. Това си пролича от начина, по който зададе въпроса си — предварително обмислен и изстрелян веднага.

— Какво става там, мамка му? — изръмжа мъжът с гърлен лондонски акцент. — Задминаха ни поне стотина боклуци!

Боклуци означаваше ченгета. Лондонски жаргон.

— Къде? — попитах аз.

— Паркирали сме на три преки от сервиза.

— Малкия Джоуи ли е? — подхвърлих.

— Кой се обажда?

— Човекът, който приспа твоите момчета. Снощи, в черния бус. Станах свидетел на малкото ти избухване.

— Къде си?

— Точно зад теб.

Чух как се раздвижва и добавих:

— Шегичка.

— Кой си ти?

— Бих казал съперник, Джоуи, но това означава да се продам доста евтино.

— Мъртъв си!

— Още не съм. Бъркаш ме с твоите момчета. Или със сърбите. Те понесоха известни загуби. Можеш да не се съмняваш.

— Казаха ми, че са те заключили.

— Нищо не е вечно.

— Какво искаш?