Нещо лично

Напуснах убежището на входа и тръгнах срещу потока от коли. И по двата тротоара се виждаха забързани хора с евтини костюми, тънки шлифери и полусгънати чадъри в ръце. За всеки случай, както го правят британците. Без куфарчета, без пазарски чанти и раници, без никакви подозрителни движения или поведение. Край тротоарите нямаше черни бусове с работещи двигатели и яки момчета в тях, нито пък полицейски коли.

Измъкнах телефона на Скаранджело, намерих номера на Найс и натиснах бутона. Настъпи продължителна пауза, запълнена с шипяща тишина. Може би телефонът търсеше достъп до мрежа, може би чакаше протокол за криптиране. После в ухото ми звънна меката и ясна американска камбанка — в сърцето на Лондон! След нея прозвуча втора, трета.

Никакъв отговор. Прекъснах връзката на шестото позвъняване. Надявай се на най-доброто, подготви се за най-лошото. Може би шофира и не може да се обади. Може би в момента обикаля квартала, защото нещо на улицата я е изплашило. Нещо съвсем невинно в крайна сметка. Наляво, пак наляво и се стигаше до магазина на ъгъла. Може би ще ме види на тротоара и ще отбие да ме вземе.

Наблюдавах пряката с цялото внимание, на което бях способен. Тя не се появи.

Или още по-лошо: телефонът й е в ръцете на други, които виждат името ми на дисплея и в главите им се появява нова идея — да убият с един куршум два заека. Тоест да минат и да ме приберат. Още сега, на момента. Две в едно. Планът е съвсем импровизиран. Да вляза в капан, в който сиренцето е Кейси Найс. Или може би ще ми устроят засада.

Дълго гледах дисплея. Никой не ми се обади.

Подготви се за най-лошото. Единственият друг записан номер беше на О’Дей. Ще следят всяка наша стъпка с помощта на джипиес в телефоните ни. Той би могъл да ме заведе при нея. Буквално стъпка по стъпка. Поне докато не решат да изхвърлят телефона й. Набрах номера. В мембраната отново се възцари шипящата тишина.

После изключих, тъй като шкодата изскочи иззад ъгъла.

Шофираше Найс, но не беше сама. На седалката зад нея забелязах мъжка фигура — масивна и някак нематериална в мрака, наклонена на една страна, сякаш надничаше над рамото й. Колата наближи още малко и аз го разпознах. Мъж между четирийсет и четирийсет и пет, леко загорял, с къса руса коса и безизразно квадратно лице, облечен с пуловер и късо брезентово яке. Сигурно беше с джинси и ботуши от набук — като онези, които се произвеждат за британските бойци в пустинята.

Това беше уелсецът Бенет с невъзможно за произнасяне малко име, когото бях видял за последен път малко преди да изчезне от Париж. Агентът на МИ6 или нещо такова. А може би нещо съвсем различно. Доста съм подвижен, беше казал с напевния си глас той.

Шкодата рязко свърна към тротоара и закова пред мен. Найс и Бенет извърнаха лица да ме погледнат. В леко разширените им очи се четеше молба, по-отчетлива в очите на Найс. Сякаш искаше да ми каже: „Преструвай се, че всичко това е нормално“.

Седнах на седалката до нея, прибрах краката си и затръшнах вратата. Екологичната торбичка покри коленете ми. Найс подаде газ, завъртя волана и потегли.

— Господинът се казва Бенет — информира ме тя.

— Помня го — кимнах.

— Вече сме се виждали — каза Бенет, но на нея, не на мен. — В Париж, където вятърът му спаси задника.

— Значи вече признаваш, че си бил там? — подхвърлих аз.

— Не и писмено.

— Защо ми отвлече шофьорката? Започнах да се тревожа.

— На две преки оттук има кола на пътна полиция. Вече използват подвижни видеокамери. Прецених, че ще е по-добре да избегнете допълнителните усложнения.

— Какво искаш?

— Като за начало да спрете. Където ви е удобно. Ще потеглим в момента, в който видим нещо обезпокоително.

Найс намали и започна да търси място. Онова, което избра, се оказа част от автобусна спирка. Тоест абсолютно забранено, но на Бенет това не му направи впечатление.

— Какво искаш? — повторих въпроса си аз.

— Да се повозя ден-два.

— С нас?

— Очевидно.

— Защо?

— В момента съм нещо като координатор. Което според мен означава, че трябва да държа под око останалите трийсет и шест агенти под прикритие в Лондон и да се лепна за онези, които са стигнали най-далече.

— Ние не сме от тях.

— Никой не е. Съжалявам да го кажа. Но вие поне се забавлявате.

— Досега не съм забелязал подобно нещо.

— Но имате известен успех.

— Така ли?

— Не бъди толкова скромен.

— Случайно да носиш микрофон?

— Искаш ли да ме претърсиш?

— Аз искам — подхвърли през рамо Найс. — Ако се наложи. Такива са правилата.

— И това го казва неофициално действащ агент, който оперира на съюзническа територия, с две съвсем пресни убийства на главата?

— И за двете можеш да се обърнеш към мен — намесих се аз.

— Нереално е — поклати глава Бенет. — Как ще обясниш случката в Уърмуд Скръбс? Ти си се справил с всички сам? Не мисля така. Трябваше да преместите телата. Те ясно показват какво се е случило. Според мен кълцането със стъклото си е изцяло дело на госпожица Найс. Но съм съгласен, че за вчерашния случай със смачканата трахея си отговорен ти. На това му се вика съвместни действия.