Нещо лично

— Чарли Уайт е твърде стар и твърде велик, за да се заеме с подобно нещо. А Томи Милър и Били Томпсън са едва десетина години по-млади от него. Но така или иначе, шефовете отдавна са се превърнали в бюрократи. Като в повечето банди в днешно време. Данъчни стратегии, законни инвестиции, такива неща. Единственият, който върти бизнеса, е Малкия Джоуи Грийн. Повярвай ми, че дори само да сменят охраната или да изпращат храна и жени, всичко ще минава през алеята за автомобили на Малкия Джоуи.

— Но въпреки това вие не сте засекли нищо.

— Все още не.

— С колко време разполагаме, преди политиците да се паникьосат?

— С не много.

— Имат ли план Б?

— За мен ще бъде по-добре, ако нямат.

— Тоест сега ви помагаме ние?

— Помагаме си взаимно. Нали така трябва да бъде?

— Подслушвате ли горещата линия между Даунинг Стрийт и Овалния кабинет?

— Защо искаш да знаеш?

— От любопитство.

— По традиция не се занимаваме с тях.

— Добре е да го знам.

— Да вървим да ви намерим нов хотел — смени темата Бенет. — Все пак ви трябва време за почивка. Ще ви изпратя есемес, когато се подготвим за посещението в дома на Малкия Джоуи.

— Значи имаш и телефоните ни?

Той не каза нищо.

— Глупав въпрос — сам си отговорих аз.

Бенет седна на мястото на Найс и подкара на юг, към Бейзуотър Роуд, който очертаваше северната граница на Хайд Парк. От там зави на изток към Марбъл Арч, а след това отново на юг по Парк Лейн и навлезе в „Мейфеър“ — един достатъчно богат квартал, за да бъде неутрална територия. В него нямаше банди, поне от типа, който познавах. Минахме покрай хотелите „Гроувнър Хаус“ и „Дорчестър“ и спряхме пред „Хилтън“.

— Тук няма да ви търсят — каза той. — Ще решат, че след като сте прибрали парите, ще изберете по-лъскаво място. С някое по-тежко име като „Браунс“ или „Клариджис“, а може би „Риц“ или „Савой“.

— Откъде знаеш за парите, които сме прибрали? — попитах аз.

— От доклада на госпожица Найс до О’Дей.

— Който по една случайност сте подслушали по време на технически тест?

— Изборът е на случаен принцип. Чиста лотария, разигравана от компютър. Има нещо общо със средния брой смущения на сигнала.

— Трябва да изхвърлим телефоните си.

— Не можем — обади се Кейси Найс.

— Съгласен съм, не можете — кимна Бенет. — Длъжни сте да поддържате редовна връзка с О’Дей. Такава е уговорката му със Скаранджело. Край на операцията в момента, в който решите да преминете към радиомълчание. Всички се отказват от вас. Не напуснете ли страната в рамките на един час, започват да ви издирват като обикновени бегълци.

— Знаеш и за Скаранджело, така ли?

— Ще ти кажа нещо, което не е зле да запомниш: всичко, което достига до щата Мериленд, преди това минава през графство Глостършър. А също и онова, което излиза от там.

— Подозирам, че подслушвате целия свят.

— Горе-долу.

— В такъв случай кой финансира този заговор? Би трябвало да сте го разбрали.

— Не съвсем.

— И това ми било „А“ отборът?! Големите мозъци? Далеч по-добри от дръвниците в АНС?

— Обикновено се справяме прекрасно.

— Но не и този път. И ето защо решавате да стоварите всичко на наш гръб. Държите комуникацията ни с О’Дей да продължава, но само за да подслушвате. А целият риск си остава за нас.

— Е, не сме управлявали света с кадифени ръкавици.

— Уелсците са управлявали света?

— Британците. А ние сме британци. Точно толкова, колкото и шотландците, и англичаните.

Не казах нищо. Найс ми подаде кутиите с патрони и аз ги пъхнах в екологичната торбичка. После слязохме от колата и се насочихме към хотела.

37

„Хилтън“ задоволяваше всичките ни изисквания. Беше един от многото хотели на веригата, но по-лъскав в чест на Парк Лейн. Всичко беше на макс — и цените, и високомерието на персонала. Щом разбраха, че сме без багаж, веднага станаха подозрителни. Носехме само една торбичка с патрони. Подозренията им се засилиха, като казахме, че ще платим в брой. Но отношението им се промени, щом зърнаха нашите пачки банкноти. Светкавично ни причислиха към категорията на ексцентричните олигарси. Не руснаци, разбира се. Не и с този акцент. По-скоро тексасци. И се разтопиха от любезност. Но пиколото остана разочарован, че нямаме нищичко за носене. Явно беше очаквал бакшиш от минимум петдесет лири.

Стаите ни се оказаха на различни етажи. Реших да придружа Кейси Найс до нейната за проверка на безопасността. А и държах едната кутия с патрони да остане при нея. Продължителните престрелки в хотел са малко вероятни, но се случват и невероятни неща, така че сто и шестнайсет патрона ми звучеше по-добре от шестнайсет.

В стаята й нямаше нищо, което би могло да представлява заплаха. Беше с безличната архитектура на хилядите мотелски стаи, които бях виждал, но пък имаше много екстри. Първата от тях беше прекрасната гледка към парка от двайсетия етаж. Оставих кутията с нейните сто патрона на нощното шкафче, огледах стаята за последен път и тръгнах към вратата.

— Хапчетата все още са две — подхвърли зад гърба ми тя. — В момента се чувствам добре.

— Кажи ми кога се качи в колата Бенет.