Читаем Нещо лично полностью

— Чарли Уайт е твърде стар и твърде велик, за да се заеме с подобно нещо. А Томи Милър и Били Томпсън са едва десетина години по-млади от него. Но така или иначе, шефовете отдавна са се превърнали в бюрократи. Като в повечето банди в днешно време. Данъчни стратегии, законни инвестиции, такива неща. Единственият, който върти бизнеса, е Малкия Джоуи Грийн. Повярвай ми, че дори само да сменят охраната или да изпращат храна и жени, всичко ще минава през алеята за автомобили на Малкия Джоуи.

— Но въпреки това вие не сте засекли нищо.

— Все още не.

— С колко време разполагаме, преди политиците да се паникьосат?

— С не много.

— Имат ли план Б?

— За мен ще бъде по-добре, ако нямат.

— Тоест сега ви помагаме ние?

— Помагаме си взаимно. Нали така трябва да бъде?

— Подслушвате ли горещата линия между Даунинг Стрийт и Овалния кабинет?

— Защо искаш да знаеш?

— От любопитство.

— По традиция не се занимаваме с тях.

— Добре е да го знам.

— Да вървим да ви намерим нов хотел — смени темата Бенет. — Все пак ви трябва време за почивка. Ще ви изпратя есемес, когато се подготвим за посещението в дома на Малкия Джоуи.

— Значи имаш и телефоните ни?

Той не каза нищо.

— Глупав въпрос — сам си отговорих аз.

Бенет седна на мястото на Найс и подкара на юг, към Бейзуотър Роуд, който очертаваше северната граница на Хайд Парк. От там зави на изток към Марбъл Арч, а след това отново на юг по Парк Лейн и навлезе в „Мейфеър“ — един достатъчно богат квартал, за да бъде неутрална територия. В него нямаше банди, поне от типа, който познавах. Минахме покрай хотелите „Гроувнър Хаус“ и „Дорчестър“ и спряхме пред „Хилтън“.

— Тук няма да ви търсят — каза той. — Ще решат, че след като сте прибрали парите, ще изберете по-лъскаво място. С някое по-тежко име като „Браунс“ или „Клариджис“, а може би „Риц“ или „Савой“.

— Откъде знаеш за парите, които сме прибрали? — попитах аз.

— От доклада на госпожица Найс до О’Дей.

— Който по една случайност сте подслушали по време на технически тест?

— Изборът е на случаен принцип. Чиста лотария, разигравана от компютър. Има нещо общо със средния брой смущения на сигнала.

— Трябва да изхвърлим телефоните си.

— Не можем — обади се Кейси Найс.

— Съгласен съм, не можете — кимна Бенет. — Длъжни сте да поддържате редовна връзка с О’Дей. Такава е уговорката му със Скаранджело. Край на операцията в момента, в който решите да преминете към радиомълчание. Всички се отказват от вас. Не напуснете ли страната в рамките на един час, започват да ви издирват като обикновени бегълци.

— Знаеш и за Скаранджело, така ли?

— Ще ти кажа нещо, което не е зле да запомниш: всичко, което достига до щата Мериленд, преди това минава през графство Глостършър. А също и онова, което излиза от там.

— Подозирам, че подслушвате целия свят.

— Горе-долу.

— В такъв случай кой финансира този заговор? Би трябвало да сте го разбрали.

— Не съвсем.

— И това ми било „А“ отборът?! Големите мозъци? Далеч по-добри от дръвниците в АНС?

— Обикновено се справяме прекрасно.

— Но не и този път. И ето защо решавате да стоварите всичко на наш гръб. Държите комуникацията ни с О’Дей да продължава, но само за да подслушвате. А целият риск си остава за нас.

— Е, не сме управлявали света с кадифени ръкавици.

— Уелсците са управлявали света?

— Британците. А ние сме британци. Точно толкова, колкото и шотландците, и англичаните.

Не казах нищо. Найс ми подаде кутиите с патрони и аз ги пъхнах в екологичната торбичка. После слязохме от колата и се насочихме към хотела.

37

„Хилтън“ задоволяваше всичките ни изисквания. Беше един от многото хотели на веригата, но по-лъскав в чест на Парк Лейн. Всичко беше на макс — и цените, и високомерието на персонала. Щом разбраха, че сме без багаж, веднага станаха подозрителни. Носехме само една торбичка с патрони. Подозренията им се засилиха, като казахме, че ще платим в брой. Но отношението им се промени, щом зърнаха нашите пачки банкноти. Светкавично ни причислиха към категорията на ексцентричните олигарси. Не руснаци, разбира се. Не и с този акцент. По-скоро тексасци. И се разтопиха от любезност. Но пиколото остана разочарован, че нямаме нищичко за носене. Явно беше очаквал бакшиш от минимум петдесет лири.

Стаите ни се оказаха на различни етажи. Реших да придружа Кейси Найс до нейната за проверка на безопасността. А и държах едната кутия с патрони да остане при нея. Продължителните престрелки в хотел са малко вероятни, но се случват и невероятни неща, така че сто и шестнайсет патрона ми звучеше по-добре от шестнайсет.

В стаята й нямаше нищо, което би могло да представлява заплаха. Беше с безличната архитектура на хилядите мотелски стаи, които бях виждал, но пък имаше много екстри. Първата от тях беше прекрасната гледка към парка от двайсетия етаж. Оставих кутията с нейните сто патрона на нощното шкафче, огледах стаята за последен път и тръгнах към вратата.

— Хапчетата все още са две — подхвърли зад гърба ми тя. — В момента се чувствам добре.

— Кажи ми кога се качи в колата Бенет.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Секреты Лилии
Секреты Лилии

1951 год. Юная Лили заключает сделку с ведьмой, чтобы спасти мать, и обрекает себя на проклятье. Теперь она не имеет права на любовь. Проходят годы, и жизнь сталкивает девушку с Натаном. Она влюбляется в странного замкнутого парня, у которого тоже немало тайн. Лили понимает, что их любовь невозможна, но решает пойти наперекор судьбе, однако проклятье никуда не делось…Шестьдесят лет спустя Руслана получает в наследство дом от двоюродного деда Натана, которого она никогда не видела. Ее начинают преследовать странные голоса и видения, а по ночам дом нашептывает свою трагическую историю, которую Руслана бессознательно набирает на старой печатной машинке. Приподняв покров многолетнего молчания, она вытягивает на свет страшные фамильные тайны и раскрывает не только чужие, но и свои секреты…

Анастасия Сергеевна Румянцева , Нана Рай

Фантастика / Триллер / Исторические любовные романы / Мистика / Романы
Ледовый барьер
Ледовый барьер

«…Отчасти на написание "Ледового Барьера" нас вдохновила научная экспедиция, которая имела место в действительности. В 1906-м году адмирал Роберт Е. Пири нашёл в северной части Гренландии самый крупный метеорит в мире, которому дал имя Анигито. Адмирал сумел определить его местонахождение, поскольку эскимосы той области пользовались железными наконечниками для копий холодной ковки, в которых Пири на основании анализа узнал материал метеорита. В конце концов он достал Анигито, с невероятными трудностями погрузив его на корабль. Оказавшаяся на борту масса железа сбила на корабле все компасы. Тем не менее, Пири сумел доставить его в американский Музей естественной истории в Нью-Йорке, где тот до сих пор выставлен в Зале метеоритов. Адмирал подробно изложил эту историю в своей книге "На север по Большому Льду". "Никогда я не получал такого ясного представления о силе гравитации до того, как мне пришлось иметь дело с этой горой железа", — отмечал Пири. Анигито настолько тяжёл, что покоится на шести массивных стальных колоннах, которые пронизывают пол выставочного зала метеоритов, проходят через фундамент и встроены в само скальное основание под зданием музея.

Дуглас Престон , Линкольн Чайлд , Линкольн Чайльд

Детективы / Триллер / Триллеры