Нещо лично

Четвъртият пристъпи напред. Френският ключ продължаваше да е вдигнат над главата му като чук. На свой ред и аз пристъпих напред. Защото подсъзнанието ми настояваше да знам какво има зад мен. Което би трябвало да е току-що напуснатото от тялото ми празно пространство. И защото крачка напред винаги е по-добра от крачка назад. Тя разстройва противника, макар и малко. Той имаше френски ключ, който държеше като чук над главата си. Освен това напредваше. Защо аз не отстъпвах, по дяволите?

Ела още малко по-близо и ще разбереш, приятелче, рекох си аз.

Той продължаваше да напредва. В очите му открих лека нерешителност. Съвсем лека. Партньорът му също се раздвижи, макар и само с крачка. Време за шоу. Наблюдавах мъжа с френския ключ. Най-вече бедрата и кръста му в очакване на първия сигнал за предстоящите действия. И видях каквото ми трябва. Краката му леко се свиха, лакътят му се вдигна още сантиметър-два. Намеренията му бяха ясни като бял ден — готвеше се да връхлети върху мен с вдигнат високо над главата ключ и да го стовари рязко надолу като томахавка върху темето ми. Точността не беше кой знае какъв проблем, тъй като продължаваше да има мишена с широчина близо метър — лявото ми рамо, главата ми, дясното рамо. Разбира се, на този етап и една счупена ключица го устройваше.

Атакувах пръв. Направих голяма крачка напред и малко встрани — като боксьор, който се готви да довърши безпомощния си опонент. Самоувереността му се стопи за част от секундата. Това пролича от начина, по който реагира. Замахът му беше офанзивен, но изпълнен с дефанзивна паника. С леко превит гръб и още по-високо вдигнат лакът, изпълнен от желанието да нанесе още по-съкрушителен удар. Именно това се оказа слабостта му. Тежките и тъпи инструменти се нуждаят от широк замах, което обаче е едно изцяло пропиляно движение. В критичния момент оръжието му се насочи в грешна посока.

Опрях лявата си длан във вътрешната част на лакътя му и рязко натиснах, използвайки собствената му инерция, за да усиля замаха. Ръката му се вдигна вертикално нагоре, тежкият ключ се люшна назад, сякаш за да го удари по задника. Но миг преди да се случи това, дясната ми ръка се стрелна зад гърба му, сграбчи ключа и го изтръгна от хватката му с рязко завъртане. Това не беше пропиляно движение. Отнемането на ключа се сля със собствения ми светкавичен замах. Фраснах го странично в челюстта, точно под скулата, с което сигурно изкъртих горните му кътници, ако имаше такива. Ударът беше толкова силен, че мозъкът му положително стана на желе в черепната кухина. Той падна странично като отсечено дърво. Върху дясното си рамо. Чух как въздухът напуска гърдите му със свистене само миг преди дясното му слепоочие да се удари в пода. По това време аз вече преценявах действията на партньора му. Бях почти сигурен, че няма да предприеме единствения ход, който можеше да го спаси. И той наистина не го предприе.

Вместо да хвърли щангата по мен, панически се вкопчи в нея точно като приятеля си, а след това отстъпи крачка назад и замахна.

Тук мачът свърши. Един срещу един, той срещу мен. Наместих френския ключ в дланта си, после го насочих хоризонтално в гърдите му като сабя. С него ръката ми стана повече от метър и половина. Дори да изровите най-големия дългуч сред бабуините или орангутаните в джунглата, ръцете му със сигурност щяха да са по-къси от моята.

— Къде са Кот и Карсън? — попитах го аз.

Мъжът не отговори.

— Двамата, които се крият при „Момчетата от Ромфорд“ — опитах се да му помогна аз. — Къде са?

Той продължи да мълчи.

Блъснах го в гърдите с ръба на френския ключ. С едно-единствено светкавично движение. Разтворените челюсти явно бяха остри, защото той хлъцна и отстъпи крачка назад. Аз пък направих една напред и повторих:

— Къде са?

Беше ясно, че той няма представа за какво говоря. Очите му бяха съвършено празни. Без опит да скрият каквото и да било. Вероятно сътрудничеството между двете организации бе доста ограничено, а важната информация — разделена на отделни части.

— Къде са пистолетите? — смених темата аз.

Той не отговори. Но този път очите му показаха, че крие нещо. В комбинация с решителност. Знаеше, но нямаше да ми каже.

Зад гърба ми отново прозвуча скимтене, последвано от напрегнатия глас на Кейси Найс:

— Ричър, побързай!

Подчиних се. Но преди това замахнах още веднъж към човека пред мен, а той вдигна щангата да отклони удара. Екна силен звън. Посегнах отново, но той пак блокира удара, насочил цялото си внимание върху взаимните ни движения, главно от кръста нагоре. Точно това ми трябваше. То означаваше възможност за крачка напред от моя страна, комбинирана със силен ритник в слабините, този път нанесен, без да преодолява никакви препятствия.