Невинните

Тежък ден в офиса. Трябвало ѝ място да поразпусне. Това го разбираше много добре. Той също беше имал тежки дни в службата. И също беше изпитвал нужда от разпускане. Но никога не си го беше позволявал.

Взе душ, облече чисти дрехи и препаса оръжието си. Беше време за работа.

9

Поредното приемно семейство, при което тя не искаше да живее. Колко станаха вече? Пет? Шест? Десет? Предполагаше, че бройката няма значение.

От горния етаж на къщата близнак, която в продължение на три седмици наричаше свой дом, Джули слушаше долитащите отдолу крясъци. Караха се мъжът и жената, които бяха новите ѝ приемни родители. Това не беше смешно. Беше престъпно. Те бяха престъпници, защото през дома им бяха преминали много деца, които те учеха на джебчийство или ги превръщаха в наркодилъри.

Самата тя беше отказала да бърка в джобовете на хората и да продава дрога. По тази причина тази вечер беше последната ѝ в този дом. Вече беше напълнила раницата с малкото си лични вещи. В стаята ѝ живееха още две деца, пратени от социалните служби. И двете бяха по-малки от нея и Джули съжаляваше, че трябва да ги остави тук.

Седна на леглото и се обърна към тях.

— Ще ви помогна, деца — каза тя. — Ще разкажа на социалните за всичко, което се случва тук. Разбирате ли? И те ще дойдат да ви вземат.

— Не можем ли да дойдем с теб, Джули? — попита с насълзени очи момиченцето.

— Много искам да ви взема, но е невъзможно — поклати глава тя. — Обещавам ви обаче, че ще ви измъкна от тук.

— Няма да ти повярват — промърмори момчето.

— Напротив. Ще им предоставя доказателства.

След тези думи тя ги прегърна едно по едно, а след това отвори прозореца и започна да се спуска по улука, който опираше в покрива на навеса за коли, залепен за къщата. От там се спусна по една от колоните и стъпи на земята. Миг по-късно фигурата ѝ се стопи в мрака.

В главата ѝ се въртеше само една мисъл: Отивам си у дома.

Домът ѝ също беше къща близнак, но още по-малка от тази, която току-що беше напуснала. Взе метрото, смени го с автобус, а накрая продължи пеша. Пътьом измъкна един плик, изтича по стъпалата на голяма обществена сграда с тухлени стени и го пусна в процепа за писма на входната врата. Той беше адресиран до жената, която отговаряше за децата в приемното семейство, от което Джули току-що беше избягала. Беше приятна и добронамерена жена, но безнадеждно затънала в работата си с деца, които никой не искаше да отглежда. В плика имаше снимки на семейството, хванато в моменти на насилие към поверените им деца. Други снимки показваха как възрастната двойка ги принуждава да вършат откровено престъпна дейност, а на трети бяха хванати седнали на канапето — бяха надрусани, а пред тях се виждаха купчинки бял прах и хапчета. Ако и това не свърши работа, не знам какво друго може да се направи, помисли си тя.

Час по-късно стигна до дома си. Подмина главния вход и отвори задната врата с ключа, който извади от обувката си. Винаги правеше така, когато се прибираше късно. Щракна електрическия ключ, но не се случи нищо. Това не я изненада. Често се случваше да им спират тока поради неплатени сметки. Качи се в стаята си на втория етаж, възползвайки се от слабата лунна светлина, която проникваше през прозорците.

Стаята ѝ не беше променена. Все същата дупка, която познаваше. Но това си беше нейната дупка. Китара, ноти, книги, дрехи, списания. Струпани на купчини и разхвърляни навсякъде. На пода се виждаше матракът, който беше използвала вместо легло, почти скрит под разхвърляни вещи. Тя си помисли, че родителите ѝ не са почиствали тук, защото са очаквали нейното завръщане.

Те имаха проблеми. Много проблеми. В очите на хората не бяха нищо повече от наркозависими отрепки. Но те бяха нейните родители и я обичаха. Тя също ги обичаше. Искаше да се грижи за тях.

Само на четиринайсет, Джули често играеше ролята на мама и татко, а тази на децата се поемаше от родителите ѝ. Тя се грижеше за тях, вместо да бъде обратното. Но всичко беше наред.

Даваше си сметка, че по това време и двамата трябва да са заспали. Може би без да са надрусани. Надяваше се да е така.

На практика нещата се развиваха оптимистично. Вече два месеца баща ѝ работеше в някакъв склад, където получаваше съвсем прилична заплата. Майка ѝ беше сервитьорка в закусвалня, където два долара бакшиш бяха по-скоро изключение, отколкото правило. В момента и двамата се бореха с наркотичната зависимост, но въпреки това ходеха на работа всеки ден. За съжаление в опитите си да решат все по-тежките проблеми на обществото, породени от престъпленията на наркомани, градските власти периодично ги обявяваха за неспособни да упражняват родителските си права. Ето защо тя попадаше в системата за отглеждане на деца от приемни семейства.

Но това вече бе останало в миналото. Беше си у дома и нямаше намерение да напуска родителите си.