Невинните

Бутна вътрешната врата и пое нагоре. Миризмите на различни претоплени храни се смесваха в неособено приятна комбинация. Броеше етажите. На четвъртия тръгна по коридора, като затвори остъклената врата за стълбището. Коридорът не се различаваше по нищо от този на първия етаж.

Интересуваше го апартамент №404. Сляпата и глуха старица живееше в дъното вляво. Отсъстващият охранител обитаваше №411. Вратата на №404 явно имаше резе, най-вероятно залостено. Роби беше забелязал, че повечето врати на апартаментите са с елементарни патрони. Резето означаваше, че тази жена е помислила за своята сигурност. Той го елиминира за по-малко от трийсет секунди, като използва в синхрон две дълги и тънки метални пластини.

Затвори след себе си и надяна прибора за нощно виждане. Огледа малката дневна. Включената нощна лампа излъчваше слаба светлина. Но това беше без значение, защото благодарение на архитектурните планове, които му бяха предоставили, Роби беше отлично запознат с разположението на стаите.

Той стисна ръкохватката на пистолета. Заглушителят вече беше завинтен за дулото. За да не се губи време.

В ъгъла имаше кръгла разтегателна маса. На нея бяха поставени лаптоп и купчина документи. Очевидно жената си беше взела работа за вкъщи. Над масата се виждаше отрупана с книги полица. На пода нямаше килим, а няколко износени постелки.

В насрещния ъгъл бе поставена сглобяема детска кошарка, а стените бяха осеяни с шарени лепенки. Имаше рисунка, изобразяваща деца и жена с разрошена коса. Под нея детска ръчичка беше изписала думите «аз» и «мама», разделени от голямо сърце с неправилна форма. Навсякъде бяха разпръснати играчки.

Роби се закова на място.

Май ще убивам млада майка, помисли си той. Подробност, който не фигурираше във флашката.

После слушалките на главата му оживяха.

— Вече би трябвало да си в спалнята — обяви мъжки глас.

Това беше едно от необичайните неща в текущата операция. Бяха го оборудвали с миниатюрна видеокамера в комплект със слушалки, чрез които наблюдаващият операцията агент следеше за точното изпълнение на задачата.

Роби направи няколко крачки към затворената врата на спалнята. Напрегна слух и успя да долови това, което очакваше — дълбоко дишане и тихо похъркване. Завъртя топката с облечената си в ръкавица ръка и прекрачи прага.

Леглото се намираше под прозореца. Аварийната стълба се спускаше от външната му страна. Всичко изглеждаше прекалено подредено, като филмов декор, готов за заснемане на поредната ключова сцена.

В стаята беше тъмно, но той все пак беше в състояние да улови очертанията на едрото ѝ тяло под завивките на двойното легло. Парамедиците със сигурност ще изпитат трудности да го прехвърлят на носилката, след като констатират смъртта, помисли си Роби. Ченгетата напразно щяха да търсят веществени доказателства на местопрестъплението, тъй като той щеше да се погрижи за всичко. Тази вечер пистолетът му беше зареден с куршуми дум-дум, осколките от които най-вероятно щяха да останат в тялото ѝ. Това означаваше, че по време на аутопсията щяха да ги открият, но нямаше как да стигнат до оръжието, с което са били изстреляни.

Роби измъкна глока от джоба си и пристъпи към леглото. Когато целта ти е да приключиш с един изстрел, позициите за стрелба винаги са повече от една.

За да избегне обичайните при стрелба от упор пръски кръв и късчета тъкан, той беше решил да натисне спусъка от известно разстояние. Един куршум в сърцето и втори, контролен, в аортата, която беше с дебелина на градински маркуч и се издигаше вертикално към сърцето. Пред нея имаше други органи, но когато човек знае къде да се прицели и да избере подходящия ъгъл, маркучът нямаше как да му убегне. Кръвоизливът щеше да бъде масивен и светкавично бърз. А ако куршумите случайно пронижеха тялото ѝ, те най-вероятно щяха да се забият в матрака.

Бърза и чиста работа.

Насочи се към горната част на леглото и вдигна пистолета. Жената лежеше по гръб. Роби се прицели в сърцето ѝ, но в съзнанието му внезапно изплуваха играчките, бебешката кошарка и рисунката, под която пишеше «Аз обичам мама». Тръсна глава, за да се съсредоточи. Но рисунката остана в съзнанието му. Отново тръсна, а после…

Той съзря малката издутина, залепена за едрото ѝ тяло. После и главичката със смешно разрешена коса, която едва-едва се показваше над завивките. Пръстът му застина на спусъка.

— Стреляй! — заповяда гласът в ухото му.

12

Роби не стреля, но май беше издал някакъв звук. Разрошената главичка помръдна, а издутината се надигна и момченцето зае седнало положение. То разтърка очи и се прозя, след което се втренчи във фигурата на Роби, който беше насочил пистолета си към майка му.

— Стреляй! — изсъска гласът. — Убий я!

Роби не го чу.

— Мамо! — изхлипа детето, без да сваля очи от него.

— Стреляй! — истерично изкрещя гласът в слушалките. — Веднага стреляй!

Роби не можеше да свърже този глас с някакво лице просто защото никога не беше виждал наблюдаващия го агент. Стандартна процедура. Никой не можеше да идентифицира никого.

— Мамо! — повтори момченцето и се разплака.