Невинните

През всичките години, в които вършеше необичайната си работа, Роби си даваше сметка, че рано или късно може да се стигне до подобен инцидент. Вероятността за това не беше голяма, но все пак съществуваше и той беше длъжен да я има предвид. Ето защо и тази нощ имаше резервен план за оттегляне, както при всички предишни операции. Сега му предстоеше да го осъществи. Беше дошло времето да се възползва от съвета на Шейн Конърс.

Няма кой да ти помогне освен самият ти, Уил.

Роби извървя още десет пресечки по посока на крайната си цел. Часовникът показваше, че разполага с двайсет минути, но само ако не бяха променили разписанието.

Създадената едва преди година автобусна компания «Аута Хиър» използваше старата автогара на «Трейлуейс», намираща се близо до Капитолийския хълм. Явно началният ѝ капитал беше малък, защото терминалът изглеждаше така, както в деня на затварянето му. Паркираните отпред автобуси нямаха никакви шансове да издържат дори и най-повърхностния технически преглед. Пътуването му със сигурност щеше да бъде в икономична класа, защото едва ли имаше друга.

Купи си билет под фалшиво име за автобуса, който потегляше за Ню Йорк след двайсет минути. Плати в брой. След като пристигнеше, щеше да осъществи втората част от резервния план, който включваше евентуално напускане на страната. Беше твърдо решен да се отдалечи на максимално разстояние от собствените си хора.

Роби излезе да чака пред терминала. Мястото не беше безопасно, особено в два след полунощ, но беше далеч по-добро от ситуацията, в която се намираше доскоро. Той можеше да се справи с уличните престъпници, но професионалните убийци с далекобойни пушки бяха нещо различно.

Огледа останалите пътници, които чакаха появата на автобуса за Голямата ябълка. Преброи трийсет и пет човека, ако включеше и себе си. Автобусът положително побираше два пъти повече, а това позволяваше да си осигури някаква буферна зона. Местата не бяха номерирани. Щеше да седне максимално далече от всички останали. Повечето пътници бяха натоварени с торби, възглавници и раници. Роби не носеше нищо освен прибора за нощно виждане, миниатюрната камера и глока, скрит под подплатата на якето му.

Отново огледа опашката. Повечето хора бяха бедни, предимно работници с лош късмет. Това си личеше отдалече, най-вече по опърпаните им дрехи и умореното изражение на лицата. Едва ли някой с нормални, макар и ниски доходи би тръгнал за Ню Йорк посред нощ с раздрънкан автобус, понесъл и възглавницата си.

Автобусът се появи, описа широк кръг на плаца и спря пред тълпата с пронизително скърцане на износените спирачки. Момичето беше сред хората, които се струпаха пред вратите. Роби вече я беше преброил като една от трийсет и петимата пътници, но едва сега ѝ обърна по-сериозно внимание.

Беше съвсем млада, още дете. Някъде между дванайсет- и тринайсетгодишна, дребничка и слаба; носеше избелели дънки с дупки на коленете, блуза с дълъг ръкав и тъмносин скиорски елек. Беше с мръсни и напукани обувки за тенис, а тъмната ѝ коса беше прибрана на стегната опашка. Държеше раница, а очите ѝ бяха сведени надолу. Дишаше тежко, а ръцете и коленете ѝ бяха изкаляни.

Роби напрегна поглед, но никой от джобовете на дънките ѝ не беше издут от джиесем — обичайния атрибут на всички тийнейджъри, особено на момичетата. Може би го държеше в джоба на елека си. Във всеки случай това изобщо не му влизаше в работата.

Той огледа хората около нея, но никой от тях не приличаше на родителя, който би трябвало да я придружава. Започна да си пробива път напред. Съвсем не беше изключено да го открият преди потеглянето. Стисна пистолета в джоба си и наведе глава.

Не след дълго се озова в автобуса и тръгна към дъното. Качи се последен. Повечето пътници бяха предпочели по-предните седалки. Роби се настани на последната, близо до тоалетната. Наоколо нямаше хора и той зае мястото до прозореца. От тук беше в състояние да вижда целия автобус, включително вратата, при това без да привлича внимание. Стъклата бяха затъмнени, а това означаваше, че едва ли някой разумен човек ще пробва изстрел на сляпо.

Момичето седна три реда пред него, от другата страна на пътеката.

Вниманието на Роби беше привлечено от мъж, който скочи в автобуса миг преди шофьорът да затвори вратата. Той показа билета си и тръгна по пътеката. Когато наближи момичето, извърна глава на другата страна. Това беше пътник номер трийсет и шест, наистина последният в автобуса.

Роби се смъкна в седалката и придърпа качулката на якето си. Пистолетът в джоба му леко се повдигна нагоре и се насочи към точката, която новодошлият би трябвало да пресече, в случай че продължи към него. Беше длъжен да допусне, че по някакъв начин са отгатнали резервния му план и са изпратили този човек да довърши работата.

Но мъжът спря един ред след момичето и зае седалката зад нея. Пръстите на Роби се разхлабиха, но очите му останаха заковани в мъжа.