Невинните

Но въпреки че крещеше от болка, притиснал очите си с длан, мъжът продължи движението си напред. Пръстите на свободната му ръка се вкопчиха в шията на момичето в мига, в който пистолетът на Роби влезе в съприкосновение с черепа му. Тялото му се сгърчи и рухна на пода между седалките. Момичето се обърна и погледна Роби. Същото сториха и повечето пътници, които се бяха събудили. Очите им бавно се сведоха към падналия мъж. После една възрастна жена с яркожълто палто изпищя. Шофьорът спря автобуса, дръпна ръчната спирачка и се завъртя на седалката си.

— Хей! — извика той.

Начинът, по който го направи, сочеше, че възприема Роби като причина за суматохата. Беше едър чернокож мъж на около петдесет години. Стана от мястото си и тръгна по пътеката. Зърнал пистолета в ръката на Роби, той се закова на място и вдигна ръце пред себе си.

Възрастната жена нададе нов писък и придърпа полите на палтото си.

— Какво искаш, по дяволите? — извика шофьорът.

— Тоя тип нападна момичето, а аз го спрях — отвърна Роби и махна към изпадналия в несвяст мъж на пода.

После той погледна момичето за подкрепа, но то мълчеше.

— Кажи им — подкани я той.

Но момичето продължаваше да мълчи.

— Той се опита да те убие, а ти го напръска със спрей — каза Роби, после се пресегна, изтръгна флакончето от ръцете ѝ и го вдигна над главата си. — Лютив спрей.

Пътниците насочиха вниманието си към момичето, което ги гледаше спокойно, без никакви признаци на смущение.

— Какво става? — попита шофьорът.

— Този човек я нападна — повтори Роби. — Тя го напръска със спрей, но той не спря и аз се намесих.

— А защо е този пистолет?

— Имам разрешително за него.

В далечината се разнесе вой на сирени. Дали вече бяха открили двете тела в онзи блок?

Мъжът на пода простена и се размърда. Роби сложи крак на гърба му и изръмжа:

— Остани на място! — Вдигна глава към шофьора и подхвърли: — По-добре извикай ченгетата. — После се извърна към момичето. — Нали нямаш нищо против?

Вместо отговор момичето се изправи, свали раницата си от багажника и я преметна през рамо. После се обърна и тръгна напред по пътеката.

Едрият шофьор отново вдигна ръце пред себе си.

— Не можете да си тръгнете, госпожице.

Тя извади нещо от якето си и го вдигна пред него. От мястото си зад гърба ѝ Роби нямаше как да види какво е то. Шофьорът побърза да отстъпи назад, а на лицето му се изписа ужас.

Роби се наведе и сръчно завърза ръцете към глезените на мъжа със собствения му колан, обездвижвайки го напълно. След това последва момичето по пътеката.

— Извикай ченгетата — повтори той, докато се разминаваше с шофьора.

— Кой сте вие? — извика след него шофьорът.

Роби не отговори. Нямаше как да му каже истината.

Момичето натисна лоста за отваряне на вратата и скочи на асфалта. Роби я настигна с няколко скока.

— Какво му показа? — попита той.

Тя се завъртя. В ръцете си държеше граната.

— Пластмаса — дори не трепна Роби.

— Но шофьорът нямаше как да знае, нали?

Това бяха първите думи, които произнесе. Гласът ѝ беше по-плътен, отколкото бе очаквал Роби. Като на възрастна жена. Отдалечиха се от автобуса.

— Коя си ти? — попита Роби.

Тя продължаваше да крачи напред. Сирените започнаха да заглъхват.

— Защо искаше да те убие онзи тип?

Тя ускори ход, прекоси уличното платно и се шмугна между две паркирани коли. Роби я последва тичешком и я хвана за ръката.

— Хей, на теб говоря!

Не получи отговор.

В следващия миг краката им се отлепиха от земята, а ушите им писнаха от оглушителната експлозия.

16

Роби се свести пръв. Нямаше идея колко време е бил в безсъзнание, но явно не беше дълго. Ченгета не се виждаха. Нямаше ги дори първите хора, реагирали на експлозията. Единствено той се намираше сравнително близо до взривения автобус. Очите му се спряха на горящия метален скелет, който допреди малко беше едно внушително по размери превозно средство. Приличаше на самолет, забил се в земята от голяма височина. Нямаше как да има оцелели.

Късно през нощта този отдалечен квартал на Вашингтон беше абсолютно пуст. Наоколо нямаше жилищни сгради. Единствените хора, които се появиха да видят какво става, бяха някакви дрипави бездомници.

Един старец с разръфани дънки и почерняла от мръсотия риза изпълзя от картоненото си убежище на тротоара, обградено от найлонови торби. Той зяпна кладата, която доскоро беше почти пълен с пътници автобус. На устата му се появи усмивка, като разкри два реда гнили зъби.

— Мамка му! — извика той. — Някой да има нещо за печене?

Роби бавно се изправи на крака. Цялото тяло го болеше. А утре щеше да го боли още повече. Огледа се за момичето и го откри на три-четири метра от себе си. Лежеше до паркиран наблизо сатурн, чиито странични стъкла се бяха пръснали от експлозията. Роби изтича към нея и я обърна по гръб. Притисна пръст към китката ѝ и с облекчение установи, че има пулс. След това се залови с прегледа. Кръв нямаше. Само няколко драскотини по лицето, причинени от падането. Всичко беше наред. Няколко секунди по-късно тя отвори очи.

Роби огледа гранатата, която все още беше в ръката ѝ.

— Случайно да си оставила нещо по-истинско в автобуса?