Невинните

— Застреляй и хлапето! — заповяда гласът. — Хайде, действай!

Роби можеше да стреля и да изчезне. Два пъти, в гърдите. Едните големи, другите съвсем мънички. Един дум-дум беше достатъчен, за да разкъса вътрешностите на детето. Нулев шанс за оцеляване.

Жената се размърда.

— Мамо? — отново проплака момченцето и я мушна с пръст, но без да отделя очи от него. По бузките му се затъркаляха сълзи, телцето му започна да трепери.

— Какво има, миличко? — сънливо попита жената. — Хайде спинкай, просто си сънувал кошмар. Няма нищо страшно, защото мама е тук.

— Мамо! — извика детето и задърпа нощницата ѝ.

— Тук съм, миличко. Мама е будна.

В същия миг жената зърна Роби и замръзна. После инстинктивно сграбчи детето, скри го зад гърба си и се разпищя.

Роби опря пръст до устните си, но жената продължаваше да пищи.

— Убий ги! — панически се извиси гласът.

— Ако не млъкнеш, ще те гръмна! — заплашително рече Роби, но жената изобщо не го чуваше.

Той пусна един куршум във възглавницата до главата ѝ. Разлетя се пух, а куршумът мина през пружините на матрака и се заби в пода под леглото.

Жената спря да крещи.

— Убий я! — изкрещя гласът в слушалките.

— Стой кротко! — заповяда Роби, обръщайки се към жената.

Тя изхлипа и прегърна сина си.

— Моля ви, господине, не ни наранявайте!

— Просто кротувай — отвърна Роби.

Шефът му продължаваше да крещи в слушалките. Ако беше пред очите му, Роби със сигурност щеше да го застреля, за да му затвори устата.

— Вземете каквото искате — с усилие промълви жената. — Само не ни наранявайте!

Тя се обърна и притисна момченцето към гърдите си. После го повдигна и го целуна. Детето престана да плаче и я погали.

Роби усети неприятно стягане на коремните мускули, внезапно осъзнал, че наблюдаващият беше млъкнал. Слушалките немееха.

Роби би трябвало да се досети по-рано. Наведе се и скочи напред. Жената помисли, че ги напада, и нададе пронизителен писък.

Прозорецът се пръсна. Роби видя как едрокалибреният куршум прониза главата на детето и се заби в слепоочието на майката, убивайки ги на място. Страхотен изстрел, дело на снайперист със завидни умения. Но в момента той не мислеше за това.

Жената умря с вперени в лицето му очи. Изглеждаше изненадана. Майка и син паднаха заедно, преобръщайки се на една страна. Тя продължаваше да го държи в прегръдките си. Роби остана с чувството, че ръцете ѝ се стегнаха около мъничкото телце.

Той свали пистолета и погледна през прозореца. Резервният стрелец беше някъде там, очевидно избрал отлична позиция.

После инстинктите му се пробудиха и той се претърколи встрани от прозореца. На пода зърна нещо, което изобщо не беше очаквал да види тази нощ. До леглото беше поставено бебешко кошче, в което спеше още едно дете. Дълбоко и непробудно.

— Мамка му — промърмори Роби и запълзя по корем.

Слушалките оживяха.

— Изчезвай от апартамента! — заповяда гласът на наблюдаващия. — Използвай противопожарната стълба.

— Върви по дяволите! — изсъска Роби, след това смъкна слушалките и ги пъхна в джоба си.

Протегна ръка и придърпа кошчето. Вторият изстрел щеше да дойде всеки момент, но той нямаше намерение да им предостави лесна мишена. Отлично знаеше, че снайперистът няма да стреля, ако не е сигурен, че ще улучи. Преди време самият той беше дебнал в мрака с пушка в ръце.

Роби се изправи на крака едва след като се отдалечи от прозореца, понесъл бебешкото кошче. Имаше чувството, че държи голяма гира. Трябваше да напусне сградата, но явно по различен път от този, който беше планирал. Погледна към вратата. Искаше да вземе нещо, преди да тръгне.

Той изнесе бебето от спалнята, включи фенерчето писалка и огледа дневната. Почти веднага откри това, което му трябваше — чантата на жената. Остави кошчето на пода, разрови съдържанието на чантата и измъкна шофьорската ѝ книжка. Щракна я с телефона си, а след това направи снимка и на личната ѝ карта. В следващия миг се сепна. Тя беше издадена директно от правителството.

Какво става, по дяволите? Този факт не присъстваше в информацията на флашката.

Накрая Роби потърси тъмносинята книжка, която беше забелязал още на влизане, полускрита под купчината документи. Американски паспорт. Той направи снимки на всяка от страниците му, частично запълнени с чуждестранни печати. После прибра всичко обратно и вдигна кошчето. Открехна входната врата, огледа коридора в двете посоки и излезе навън.

След четири големи крачки се озова на стълбището и бързо се спусна на долния етаж. В съзнанието му се появи вътрешното разположение на сградата. Помнеше наизуст всеки апартамент и всеки от хората, които живееха тук. Но дори за миг не си беше представял, че ще използва информацията, за да бяга от своите.

Номер 307. В него живееше майка с три деца. Роби полетя натам, едва-едва докосвайки износения мокет с върховете на пръстите си.