Невинните

Роби видя всичко това, приклекна и пусна един куршум в главата на четвъртия. Така ги беше кръстил. Числа вместо имена. Напълно безлични. И по-лесни за убиване.

Остана само номер пет. Този мъж беше единствената причина за появата на Уил Роби в Единбург. Останалите загинаха поради присъствието си там. Смъртта им беше безсмислена, но неизбежна.

Номер пет се изправи и отстъпи крачка назад. Роби направи същото. Мъжът не беше въоръжен. Явно го беше сметнал за излишно и сега съжаляваше. Започна да плаче и да се моли. Обеща да плати. Сума без ограничения. Премина към заплахи в момента, в който дулото се насочи в главата му. Какво ще направи с Роби и семейството му, каква болка ще му причини.

Но Роби дори не го чу. Отдавна се беше наслушал на подобни заплахи. Стреля два пъти. В лявата и в дясната половина на мозъка. Сто процента фатални изстрели. Както винаги.

Номер пет се строполи на каменния под. С последния дъх от устата му излетя ругатня, която никой не чу. Роби се обърна и се шмугна в процепа, който беше използвал екскурзоводът.

Шотландия не го уби. И той ѝ беше благодарен.

Убийството на петима души изобщо не се отрази на съня на Роби. Той се събуди в шест сутринта и отиде да закуси в кафенето зад ъгъла.

После тръгна пеша към гара «Уейвърли», която се намираше в непосредствена близост до хотел «Балморал». Качи се на влака за Лондон. След малко повече от четири часа пристигна на «Кингс Крос», откъдето взе такси за «Хийтроу». Полет 777 на «Бритиш Еъруейс» излетя в ранния следобед. Седем часа по-късно при лек попътен вятър машината се приземи на летище «Дълес». В Шотландия беше облачно и хладно, но Вирджиния го посрещна със сухо и топло време. Слънцето беше увиснало над хоризонта далече на запад. Небето бързо се заоблачаваше, но буря нямаше да има, защото липсваше влага. На майката природа не ѝ оставаше нищо друго, освен да изглежда застрашително.

Колата го чакаше близо до терминала. Черен джип с правителствени номера, без отличителни знаци. Роби влезе, щракна колана и вдигна последния брой на «Уошингтън Поуст» който лежеше на седалката. Шофьорът потегли мълчаливо, без да чака инструкции. Очевидно знаеше къде отива. Трафикът по скоростната магистрала «Дълес» беше изненадващо слаб.

Телефонът му започна да вибрира. На дисплея беше изписана една-единствена дума. Поздравления. Прибра апарата обратно в джоба на якето си. Имаше чувството, че думата «поздравления» не е особено подходяща. Също като «благодаря». Роби изобщо не знаеше коя е подходящата дума след убийството на петима души. Може би нямаше такава. В подобни случаи най-уместно бе мълчанието.

Пристигна в сградата, която се намираше малко встрани от Чейн Бридж Роуд в Северна Вирджиния. Доклад не се предвиждаше. Нито устен, нито писмен. Никой не можеше да представи какъвто и да било документ, в случай че се стигнеше до разследване. Но ако нещата се объркаха, Роби нямаше да може да разчита на официална подкрепа.

Той се насочи към един кабинет, който не беше негов, но понякога го използваше. Въпреки късния час хората бяха на работните си места. Никой не го погледна, никой не го заговори. Те нямаха представа с какво се занимава, но знаеха, че не бива да контактуват с него.

Роби седна зад едно бюро, включи компютъра и изпрати няколко имейла. После се извърна към прозореца, който всъщност не беше прозорец, а правоъгълник с изкуствена слънчева светлина. Защото истинският прозорец е дупка, през която може да се промъкне някой.

Час по-късно в кабинета се появи закръглен мъж с бледа кожа и измачкан костюм. Не се поздравиха. Закръгленият постави една флашка на бюрото, после се обърна и излезе. Роби сведе поглед към сребристия предмет. Поредната задача. Напоследък задачите се редуваха една след друга без никаква пауза.

Той пъхна флашката в джоба си и напусна кабинета. Този път шофираше лично. Колата беше ауди, което го чакаше в съседния гараж. Отпусна се на седалката и веднага се почувства по-удобно. Това беше собствената му кола, имаше я от четири години. Насочи я към изхода. Дежурният на бариерата също не го погледна. Роби се почувства като Невидимия на улицата в Единбург.

Излезе на шосето, превключи скоростите и натисна газта. Телефонът му отново започна да вибрира. На екрана пишеше: Честит рожден ден. Това не го накара да се усмихне. Не го накара да направи нищо друго, освен да хвърли апарата на седалката до себе си и да увеличи скоростта.

Нямаше да има торта и свещи.

Роби се замисли за събитията, които се бяха разиграли в подземията на Единбург. Четирима от убитите мъже бяха телохранители — корави и жестоки типове, ликвидирали през последните пет години най-малко петдесет човека, включително и деца. Петият с двете дупки в главата беше Карлос Ривера. Трафикант на хероин и бели робини, шеметно богат, отскочил до Шотландия като турист. Но Роби знаеше истинската причина за посещението му — среща на високо равнище с един известен руски гангстер, с когото трябваше да договори съвместна дейност. Дори престъпниците имаха слабост към глобализацията.