Невиждани академици

И се купуваше. Това беше най-притеснителното. Те го купуваха и го препоръчваха на приятелките си. Градът беше открил Тежкия Пазар, както беше прочела тя във вестника. Винаги е имало тролове, мъкнещи тежки товари, и изобщо мотаещи се някъде на задния план, ако не направо явяващи се целия заден план. Сега обаче те си имаха семейства и фирми, просперираха и купуваха разни неща, което в крайна сметка ги правеше хора. И ето че други хора като г-н Силен-в-ръката, джудже, продаваха козметика за г-ца и г-жа Трол посредством момичета като Гленда, която беше човек, защото макар че официално тея дни троловете и джуджетата вече бяха големи дружки поради нещо наречено Съглашението от Кумската Долина, тея неща значеха нещо само за оня вид хора, които подписваха договори. Дори и най-добронамерените джуджета не биха тръгнали по някои от пътищата, по които Гленда всяка седмица помъкваше мизерния си полу-картонен куфар да Продава Мечти. Това хем я измъкваше за малко от вкъщи хем се изплащаше. Имаше по малко бели пари за черни дни. А и г-н Силен-в-ръката го биваше по излизане със свежи идеи. Кой би си помислил, че тролките ще си падат по лосион за фалшив загар? Е, продаваше се. Всичко се продаваше. Мечтите се продаваха, както си бяха плитки и скъпи, от което тя се чувстваше продажна. Освен това...

Вечно бдителните и уши доловиха звука от много предпазливото отваряне на съседната входна врата. Така значи, а! Жулиета подскочи, когато Гленда ненадейно изникна до нея.

- Да не излизаме някъде?

- Ми аз, нали, на мача дъ погледам...

Гленда огледа улицата. Една фигура бързо се скри зад един ъгъл. Тя се усмихна мрачно.

- О да. Защо не. И без туй нямах нищо за правене. Нали само ще ме изчакаш да си взема шалчето?

А наум добави „давай Джони!”

С трясък, от който гълъбите се пръснаха напосоки като взривила се маргаритка, Библиотекарят се приземи на любимия си покрив.

Той обичаше ритнитопката. Нещо във викането и блъскането събуждаше родовата му памет. Което беше много интересно, защото, строго погледнато, родът му векове наред най-невинно се е занимавал с търговия на жито и храни и, нещо повече, всичките са имали алергия към височините.

Той седна на корниза с крака провесени през ръба и ноздрите му се разшириха като подуши миризмите надигащи се изотдолу.

Казват, че външният наблюдател виждал повече от играта отколкото участниците. Библиотекарят обаче можеше и да помирише повече, а погледната отвън, играта беше човешката природа. Не минаваше и ден без той да благодари за магичния инцидент, който го беше отнесъл на няколко генчета разстояние от нея. Приматите си се бяха уредили. Никое човекоподобно не би философствало по повод това, че „Планината е и не е”. А биха разсъждавали така: „Бананът е. Аз изяждам банана. Банана го няма. Искам още банан”.

Точно в момента той се беше вглъбил в беленето на един, хвърляйки от време на време по някое око на разпрострялата се под него картина. Наблюдателят не само че можеше да види повече от играта, а даже и повече от една игра.

Улицата всъщност беше извита в полукръг, което сигурно е щяло да се отрази на тактиката, ако играчите си бяха падали по подобни високоумни концепции.

Хора се тълпяха и от двете страни, както и по няколко от пресечките. Повечето бяха мъже, и то в извънредна степен мъже. Жените се разделяха на две категории: едните довлечени тук от кръвни връзки или пък от изгледите за брак (след което можеха да престанат да се преструват, че тази проклета гнусотия ги вълнува), другите бяха неколцина възрастни жени от типа „мила старица”, безразборно врещящи посред надигащи се изпарения от лавандула и мента неща от рода на: „Стига си се помайвал де, ами го сритай едно хубаво в чатала!” и подобни въззвания.

А ето и още една миризма, която той се беше научил да разпознава, макар че не можеше напълно да я проумее. Миризмата на Лут. С нея се бяха смесили миризмите на лой, евтин сапун и дрехи втора ръка, които приматската част на мозъка му категоризира като принадлежащи на „Ритача на консервени кутии”. Който беше просто поредният слуга в лабиринтите на университета, но понастоящем беше приятел на Лут, а Лут беше важен. Освен това нещо с него не беше наред. Той нямаше свое място в света, но все пак беше в него и светът скоро щеше да забележи това.

Библиотекарят добре ги знаеше тези неща. В тъканта на действителността нямаше местенце с етикетче „библиотекар-примат”, докато той не беше паднал право в едно такова, а вълните от това падане бяха направили живота му много странен.