Невиждани академици

Освен това тук беше, разбира се, и д-р Хикс, когото беше добре да държиш под ръка като стане понапечено, понеже той (по щат) официално беше злодей, в съответствие с характерното за Н.У. бодро приемане на неизбежността[23]. Някоя организация не чак толкова зряла колкото Н.У. би могла да реши, че напредничавото решение ще е да се издирят и обезвредят всички подобни ренегати до един, колкото и рискове и разходи да струва това. Н.У. обаче беше предоставил на Хикс и екипа му катедра, бюджет и кариерно развитие, както и шанса от време на време да се вясват в мрачните пещери и да мятат огън и жупел по неофициалните зли магьосници. И всичко това работеше много добре, стига никой да не тръгне да изтъква, че всъщност Катедра Посмъртни Коминикации, като се замисли човек, не е ли само по-учтива форма на н*е*к*р*о*м*а*н*т*и*я*т*а, а?

И така, д-р Хикс беше толериран в качеството си на полезен, макар и леко досаден член на Съвета, преди всичко защото му беше позволено (по щат) да изрича някои гадни неща, които всъщност много би им се искало да кажат и на другите магьосници. А човек с козя брадичка, пръстен с череп, зловещ жезъл и черна роба се предполагаше да разпространява малко зло наоколо, макар че университетският устав беше преквалифицирал стандартите за допустимо зло в случая на неудобства от типа на вързани помежду си връзки на обувки или кратък пристъп на сърбеж в слабините. Това не беше най-доброто възможно уреждане на нещата, но пък беше в най-добрата традиция на Н.У.: Хикс кротичко заемаше ниша, в която иначе би могъл да се намести някой, който наистина да си пада по оная работа с разкапващите се трупове и олющените черепи. Вярно, че той постоянно пробутваше на колегите си магьосници безплатни билети за най-разнообразни аматьорски театрални постановки, към участието в които беше пристрастен, обаче, в крайна сметка, като се тегли чертата, всички бяха съгласни, че това все пак е по-добре от олющените черепи.

Според Хикс тази навалица изобщо не беше за изпускане. Не само че имаше изобилие от връзки за обувки, които да оплете майсторски, но имаше и ужасно много джобове. Той винаги си носеше по няколко диплянки за най-новата постановка в робата си[24], а то не беше да е джебчийство, тъкмо напротив даже. Така че той ги пъхаше във всеки джоб, в който можеше.

Този ден беше пълна мистерия за Лут и си оставаше мистерия и ставаше все по-мистериозен с всяка изминала минута. В далечината изсвири свирка и някъде там в тази движеща се, блъскаща се, мачкаща се и в повечето случаи пиеща бира гмеж очевидно се играеше мач. Налагаше се да се довери на думата на Трев по въпроса. Отнякъде се разнасяше „Ееее” и „Уууу” и в отговор тълпата напираше и се лашкаше. Трев и аверите му, наричащи себе си, доколкото можа да чуе в глъчката Лут, Мътноизворската Мека Китка, се възползваха от всяко временно отворило се пространство и се придвижваха все по-близо и по-близо към тайнствената игра, отстоявайки спечеления терен, когато натискът беше насрещен и здраво блъскайки, когато беше попътен. Натискаш, задържаш, блъскаш... и нещо във всичко това отекваше в Лут. Просмукваше се през ходилата и дланите му и с измамен финес се плъзваше право в мозъка му, сгрявайки го, изключвайки в него самия него и правейки го само пулсираща част от живото и трептящо нещо около него.

Скандирането дойде и отмина. Беше започнало някъде от другия край на играта и каквото и да е било отначало, сега беше само четири срички рев, от стотици гърла и множество галони бира. Като отмина, отнесе със себе си и стоплящото чувство на съпринадлежност и остави празнота.

Лут погледна Трев в очите.

- И на тебе ли ти се случи? - забеляза Трев - Бързо стана бре.

- Това беше... - започна Лут.

- Зная. Не се приказва за туй, - прекъсна го с равен глас Трев.

- Но то ми проговори без...

- Не се приказва за туй, ясно? Не и за такива работи. Скив! Избутаха ги. Отваря ни се място! Натискай!

А Лут беше добър в натискането... много добър. Под неотвратимия му натиск хората биваха отместени или полека изтикани от пътя му с дращещи отчаяно по паважа подковани обувки, докато собствениците им, поради липса на друг избор, се въртяха и приплъзваха покрай Лут и Трев и изоставаха зад тях, донякъде зашеметени, объркани и гневни.

Точно сега, обаче, някой трескаво задърпа Лут за колана.

- Стига натискал! - изкрещя Трев - Че другите останаха назад!

- Фактически в момента напредъкът ми е възпрепятстван от сергия за пити с грах и шкембе-чорба. Старая се колкото мога, Господин Трев, но тя доста ме забавя, - заоправдава се през рамо Лут, - и Госпожица Гленда също. Здравейте, Госпожице Гленда.

Трев се оглеждаше зад гърба си. Там отзад се беше развихрил бой и се чуваше бойният вик на Анди. Обикновено покрай Анди все се намираше някой бой, а ако не се намираше, той започваше някой. Но нямаше как да не харесваш Анди, защото... ами просто няма как. Той... чакай, Гленда значи е отпред? Но това не значи ли, че и тя е тук?