Невиждани академици

Гленда, хипнотизирана от гледката, посочи с треперещ пръст общо взето надолу по улицата.

- Виждаш ли оня голям кол? Боядисан в бяло... добре де, опръскан с червено отдолу...

- А, да, виждам го. Добре, в такъв случай ще... Вижте, хора, бихте ли престанали да се блъскате? - добави Лут за народа напиращ да види какво става.

- Да, но няма начин да метнеш до там! - изкрещя Гленда - Просто го остави тук и да се махаме!

Трев чу, как Лут изхриптя, и как остатъкът от света потъна в тишина. Ох не, помисли си той. Вярно няма как. Та до там има, кажи го, поне сто и петдесет метра, а тея неща летят като кофи с чакъл. Няма начин да успее...

Далечно „тряс” наруши задавилата се тишина, която моментално се излекува. Трев видя през рамо как петнадесетметровият стълб не издържа на битката си с дървоядите, гниенето, лошото време, гравитацията и Лут и се срина посред облак от прах. Беше толкова изненадан, че почти не забеляза как Жулиета се изправя до него[25].

- Това да не е нещо като, такова, знак? - попита Жулиета, която вярваше в такива неща.

Точно в този момент Трев вярваше в това, да посочи с пръст накъм другата страна на улицата и да извика: „Ей го, натам отиде!”, да повлече Жулиета за ръката и да сръга Лут в стомаха, като добави „Да се омитаме!”. Нямаше какво да направи за Гленда, но нямаше страшно; докато държеше Жулиета за ръката, Гленда ще ги следва като надушил мръвка лешояд. Някои хора се опитваха да се втурнат накъм изгубилата се врата, други се отправяха към предполагаемото местоположение на голмайстора. Трев посочи напосоки и изкрещя: „Натам тръгна! Един такъв едър с черна шапка!” Объркването винаги помагаше, стига да не е твое. А стане ли време за кой-кого, гледай да е ясно, че си кой, а не кого.

Спряха се няколко пресечки по-нататък. В далечината все още се носеше врявата, но е по-лесно да се загубиш в градска тълпа отколкото в гора.

- Вижте, сигурно би трябвало да се върна и да се извиня, - поде Лут - Нищо не ще ми струва да изработя нов стълб.

- Криво ми е че ти го казвам, Гобльо, но май си ядосал хора от оня вид, дето не слушат извинения, - обезкуражи го Трев - Хайде, да не се мотаем

- Какво би могло да ги ядоса?

- Ами, господин Лут, първо на първо, не е твоя работа да бележиш гол, щом като играта не е твоя, а и без друго ти си публика, а не играч, - заобяснява Гленда - И второ на второ, удар като този им излиза на хората през носа. Ама че ти можеше да убиеш някого!

- Не, Госпожице Гленда, уверявам ви, че не бих могъл. Съзнателно се целих в стълба.

- Е и? Това изобщо не значи, че непременно ще го уцелиш!

- Ъ, бих казал, че значи, Госпожице Гленда, - измънка той.

- Как можа да го направиш? Та ти го направи тоя стълб на трески! Те стълбовете да не растат по дърветата! Всичките ще ни вкараш в беля!

- Що па да не може той дъ е играч? - обади се Жулиета, както си се оглеждаше в един прозорец.

- Какво? - сепна се Гленда.

- Мамка му, - съгласи се Трев - С него в отбора хич не ти трябва отбор!

- Ще спести много проблеми значи, - заключи Жулиета.

- Тъй значи, а? - възрази Гленда - Ами къде остана удоволствието от играта? Това вече няма да е ритни-топка...

- Наблюдават ни, - намеси се Лут - Съжалявам, че ви прекъснах.

Трев се огледа. Улицата си беше оживена, вярно, но основно с нейния си живот.

- На никой тук не му пука за нас, Гобльо. Бая далечко сме.

- Усещам го с порите на кожата си, - настоя Лут.

- Какво, през всичките тези вълнени обвивки ли? - ахна Гленда.

Той обърна към нея кръглите си одухотворени очи и отговори:

- Да.

После си спомни как Милейди го беше изпитвала за това. А тогава му беше изглеждало като някаква игра. Той погледна нагоре и една голяма глава припряно се скри зад корниза. Леко замириса на банани. А значи онзи. Той беше добър. Лут понякога го зърваше да се разхожда по тръбите.

- Шъ е най добре да си одите вкъщи, - каза Трев на Гленда.

Гленда потрепери.

- Не е добра идея това. Старецът Столоп ще я пита, какво е видяла на мача.

- Е и?

- Е, тя ще му каже. Както и кого е видяла...

- Не може ли да излъже?

- Не и като теб, Трев. Просто не я бива да измисля. Вижте сега, да се връщаме в университета. Нали всичките работим там, а аз често ходя да поотметна малко работа. Ние ще минем напряко, а вие двамата ще заобиколите. Изобщо не сме се виждали, разбрахме ли се? И в името на всичко свято, не го оставяй да направи някоя глупост!

- Извинявайте, Госпожице Гленда, - обади се плахо Лут.

- Да, какво?

- На кого от нас говорихте?

- Аз ви изложих, - рече по някое време Лут, докато си крачеха полекичка посред след-мачовата тълпа.

Или поне Трев си вървеше полекичка; Лут се движеше с някаква странна походка като че нещо не му беше наред с тазобедрената става.

- Не бе, поправимо е, - зауспокоява го Трев - Всичко е поправимо. А на мене само ми дай да оправям нещата. К’во са видели значи хората? Само някакъв пич с мътняшки екип. Ми че ние сме хиляди. Нема да се плашиш. Ъъ, а как тъй си станал толкова як, бе Гобльо? Да не си вдигал от малък тежести, да речем?