Невиждани академици

- Що ти трябваше да земеш да го удряш бе, тъпанар смотан? - викна Трев на Алджърнън, за когото дори и братята му бяха съгласни, че е тъп като гьон - Нищо те ти правеше, бе. Що ти беше това бе, а? - той скочи на крака и преди Алджърнън да успее да помръдне, си свали ризата и се заопитва да спре кръвта на Лут.

След още половин минута пак се изправи, метна прогизналата риза срещу Алджърнън и му се развика:

- Няма пулс, бе кретен! К’во ти беше направил, бе?

Дори и Анди се беше стъписал. Никой досега не беше виждал Трев такъв, не и добрия стар Трев. Даже кукляците знаеха, че Трев е умник. Трев хитрягата. Трев не беше от онези, които да се самоубиват чрез крещене срещу сбирщина типове и без туй налитащи за бой. Злощастният Алджърнън, почти опарен от яростта на Трев успя да измънка:

- Ма той, такова... нали е мътняк...

- Кой си ти бе? Проклет тъпанар, ето какво си! - изкряска Трев и се обърна сочейки с тресящ се пръст останалите - Какви сте вие? Какви? Нищо не сте! Боклуци! Лайна на дъжд! - после той протегна пръст към Лут - Ами той? Той правеше к’во ли не. Знаеше к’во ли не. И до днес нито веднъж не е ходил на мач! Шала го носеше само да не изпъква!

- Нямаш грижа, Трев, приятелю, - изсъска Анди и надигна заканително сабята - За тая работа шъ дигнем цяла проклета война!

Трев обаче изведнъж му връхлетя като разгневена оса.

- Ти к’во-о? Абе ти си психо, бе! И на представа си нямаш, а?

- Виждам шлемове, Анди, - намеси се разтревожено Джъмбо.

- К’во аз бе? Аз пък к’во съм направил?

- Същото като глупавите Столоповци. Мътняци и кукляци, а? Боговете да ви серат върху всичките, дано!

- Ама те съвсем са наближили, бе Анди.

Братята Столоп, които бяха крайно, но не и безкрайно тъпи, вече се изнизваха. Вярно че хора с ритнитопковски шалчета кръстосваха навсякъде из града. Стражата не можеше да гони всички. Да, но да цапардосаш някакъв тип, който да закърви и да престане да диша, ами това си беше равнозначно на убийство, а в тези обстоятелства бай Сам можеше внезапно да развива страшна скорост.

Анди протегна яростно пръст към Трев:

- Труден е животеца в Мелето като си тъп келеш без авери.

- Тука не ти е Мелето!

- Абе я се събуди, бе лапе. Мелето е навсякъде.

И Агитката напусна бегом, само Джъмбо се поспря за миг и измънка „сори”. Не само те бяха побягнали. Народът по улицата обожаваше безплатното шоу, но точно това можеше да има съпътстващи неудобства: като например отговарянето на небезопасни метафизични въпроси от типа на „Видяхте ли нещо?” и тем подобно. Стражата можеше колкото си иска да казва, че „невинните няма от какво да се безпокоят”, но на кой му пукаше за невинните и техните безпокойства, когато Стражата наближава?

Трев приклекна до изстиващото тяло на покойния Лут.

И тогава, за пръв път през последните минути, както му се стори на Трев, той пак продиша. Беше престанал да диша, когато се беше развилнял срещу Анди. Защото говориш ли такива неща на Анди, и без друго вече си пътник, така че що да си хабиш дъха?

Не може да няма какво да се направи, нали? Не трябваше ли да се блъскат гърдите, та, да речем, да покажеш на строшеното сърце, как да забие наново? Но той не знаеше как, а не трябваше много ум да схванеш, че не е добра идея тепърва да се учиш на живо, докато Стражата наближава. Нямаше как да създаде правилното впечатление.

Ето защо когато двама стражари пристигнаха бегом, Трев тръгна насреща им залитайки с Лут на ръце. С облекчение видя, че старшият им беше Стражник Херингов - той поне беше от тези, които първо задават въпроси. Зад него, запречвайки целия пейзаж, идваше тролът Флуорит, който можеше да разчисти една улица само като застане посред нея.

- Може ли да ми помогнете да го отнеса до „Лейди Сибил”, Господин Херингов? Много е тежък, - примоли се Трев.

Стражник Херингов отметна прогизналата от кръв риза и зацъка с език. С опита идва и фамилиарността.

- Моргата е по-близо, момчето ми.

- Не!

Херингов поклати глава:

- Ти не беше ли сина на Дейв Младонадеждов?

- Мога и да не ти казвам!

- Вярно, щото съм прав, - рече равнодушно Стражник Херингов - Хубаво, Трев. Флуорит ще го отнесе този човек, когото предполагам досега през целия си живот не си виждал, а ние двамата ще бягаме да не изостанем. Оня ден през нощта имаше хубава буря с гръмотевици. Може и да извади късмет. Може и ти да извадиш.

- Не съм го направил!

- Ама че разбира се. А сега... да видим кой бяга по-бързо, а? Първо болницата.

- Искам да остана с него, - каза Трев, когато огромното ръчище на Флуорит нежно хвана Лут.

- Не, момчето ми, - отвърна Херингов - Ти оставаш с мен.

Нещата не свършиха със Стражник Херингов. Те никога не свършваха с него. Всички му викаха Копърката, а спокойното му неизречено послание, че след като и без това всичките сме се натресли в тая работа, защо взаимно да си усложняваме живота, най-често имаше въздействие, обаче рано или късно все пак те прехвърлят на по-старшо ченге, което пипа по-твърдо, в малка стаичка с друго ченге застанало на вратата. А това ченге, като я погледне човек, комай караше втора смяна подред.