Невиждани академици

А, още една миризма беше понесена от лекото издигащо се течение. Тази беше лесна: Пищящата Жена с Банановия Пай. Библиотекарят я харесваше. О, първия път като го вида, тя се разпищя и избяга. Също като всички останали. Тя обаче после се върна и миришеше на засрамено. Освен това тя зачиташе примата на словото, също както и него в качеството му на примат. И понякога му правеше бананов пай, което беше израз на добрина. Библиотекарят не беше много наясно с любовта, която винаги му се беше струвала малко ефимерна и лигава, но виж добрината беше нещо практично. С добрината винаги знаеш кое как е, особено пък ако държиш в ръцете си пай, който тя току що ти е дала. И тя също беше приятелка на Лут. Лут нещо много лесно се сприятеляваше като за някой започнал от нищото. Интересно...

Библиотекарят, каквото и да им се струваше на хората, обичаше порядъка. Книгите за зеле отиваха в секция Листни Зеленчуци, (блит) UUSSFY890–9046 (антиблит1.1), макар че „Голямото приключение на Карфиолчо” очевидно ще бъде по-скоро за UUSS J3.2 (>блит) 9, докато „Даото на Зелето” несъмнено ще е кандидат за UUSS (блит+) 60-sp55-o9-hl (блит). За всеки запознат със седем-мерната библиотечна каталожна система в блит-измерно пространство, това си е ясно като бял ден, стига само да не изпущаш от поглед блита.

А ето ги и събратята му магьосници, крачещи неуверено в шумолящите си панталони и толкова усърдно стараещи се да не изпъкват в множеството, че щяха още повече да изпъкват, ако на остатъка от множеството му пукаше поне ей толкова.

Никой не беше забелязал. Това беше едновременно унизително и възхитително, реши Ридкъли. Обикновено островърхата шапка в съчетание с роба и жезъл разчистваха пътя по-бързо и от трол със секира.

А сега им се пречкаха! И ги блъскаха! Но не беше толкова неприятно, колкото предполагаха тези думи. От всички страни не преставаше един умерен натиск, докато народът прииждаше ли прииждаше, все едно магьосниците бяха нагазили до гърди в някакво море и се поклащаха и лашкаха в бавния му ритъм.

- Леле, - възкликна Завеждащият Катедра Неопределени Изследвания - Това ли било то ритнитопката? Не е ли малко скучничко, а?

- Не бяха ли споменати едни банички? - извиваше глава Лекторът по Съвременни Руни.

- Че то хората още се събират, бе шефче, - поясни Отоми.

- Но как може да се види нещо тук?

- Зависи от Мелето, бе шефче. Обикновено хората дето са наблизо викат.

- Я, виждам един, дето продава банички, - оживи се Завеждащият Катедра Неопределени Изследвания, напредна с няколко стъпки, навалицата точно в тоя момент се лашна и измести и той изчезна.

- Как е сега, Господин Трев? - попита загрижено Лут, докато хората се нижеха покрай тях.

- Боли като шибания, да ме прощаваш за клачианския, - измърмори Трев притискайки наранената си ръка - Ама ти сигурен ли си, че не държеше някой чук?

- Никакъв чук, Господин Трев. Много съжалявам, но вие поискахте и аз...

- Зная, зная. Откъде си се научил да удряш така?

- Изобщо не съм се учил, Господин Трев. Никога не бива да вдигам ръка срещу никого! Но вие така настоявахте и...

- Не бе, имах предвид, ама ти си такава хърба!

- Дълги кокали, Господин Трев, оттам дълги мускули. Наистина много се извинявам!

- Сам съм си виновен, Гобльо, изобщо не си знаех собствената ти сила...

Внезапно Трев политна напред и се стовари върху Лут.

- Къде се дяна бе, мой човек? - каза лицето, което го беше потупало силно по гърба - Нали се разбрахме, че ще се чакаме до будката за цаца!

След което говорещият видя Лут и очите му се присвиха:

- Брей, кой е тоя навлек, дето си мисли, че е от наште?

Не беше точно да се втренчи в Лут, но определено се чувстваше как го претегля, при това на недоброжелателна везна.

Трев се отръска с нехарактерно притеснен вид:

- Здрасти, Анди. Ъъ, това е Лут. Бачка за мен.

- Като какво бе? Като парцал за под ли? - подметна Анди и групичката зад него се разсмя.

На шегите на Анди винаги някой се смееше. Това беше първото, което човек забелязваше за него, по-точно първото след блясъка в очите му.

- Бащата на Анди е капитанът на Мътни Извор, Гобльо.

- За мен е удоволствие да се запозная с вас, сър, - протегна ръка Лут.

- Я-ааа, „за мен е удоволствие да се запозная с вас, сър”, - изимитира Анди и Трев изтръпна, когато мазолестата му длан колкото супник сграбчи тънките като макарони пръсти на Лут.

- Ама че на него ръката му е като на някое малко момиченце бе, - изказа наблюдението си Анди и стисна.

- Господин Трев ми е разказвал забележителни неща за Мътняците, сър, - разприказва се Лут, докато Анди изръмжа и Трев забеляза как кокалчетата му побеляват от усилие, а Лут най-спокойно си дърдореше - Другарските чувства във спорта трябва да са прекрасно нещо.

- Да бе, да, - изръмжа Анди, най-сетне успял да си откопчи ръката, а лицето му излъчваше гневно недоумение.

- А това е приятелчето ми Макси, - побърза да се намеси Трев - А тоя е Картър Пръдльото...

- Сега вече е Баш-пръднята, - поправи го Картър.