Невромантик

Вещите на Рики бяха пръснати по работната ми маса, найлонови чанти, от които се подаваха дрехи и гримове, чифт яркочервени каубойски ботуши, аудиокасети, гланцови японски списания за звездите на симстима. Натрупах всичко под масата и откачих ръката си, напълно забравил, че програмата, която домъкнах от Финландеца, беше в десния джоб на якето ми, така че трябваше да я изровя оттам с лявата ръка и след това да я поставя в облицованите челюсти на бижутерското менгеме.

Уолдосът изглежда като старо аудио-свирило, дето някога са свирили записи на диск, и менгемето е поставено под противопрахов прозрачен капак. Самата ръка е дълга мъничко над сантиметър, и се върти на това, което би било лоста на някоя от онези въртялки. Но не гледам към него, когато прикрепя проводниците към чукана; гледам към скопа, понеже това там е сега ръката ми, в черно-бяло, увеличение 40 х.

Калибрирах инструмента и взех лазера. Усещах го малко тежък; намалих тежестно-сензорния вход на четвърт килограм на грам и се заех за работа. При 40 х страната на програмата изглеждаше като контейнер на влекач.

Отне ми осем часа да го пробия: три часа с уолдоса, лазера и четири дузини пробки, два часа на телефона, за да се свържа с Колорадо, и три часа, за да пусна диск с лексикон, способен да превежда технически руски отпреди осем години.

Кирилските букви се плъзнаха надолу по дисплея ми, превръщайки се в английски някъде по средата на пътя. Имаше доста дупки, където лексиконът се натъкваше на специализираните военни съкращения в декодирания текст, който купих от човека ми в Колорадо, но ми даде някаква представа какво съм купил от Финландеца.

Чувствах се като пънк, който е излязъл, за да си купи нож с пружина, и се е върнал в къщи с малка неутронна бомба.

Пак се издъних, помислих си. Каква полза от неутронна бомба при уличен бой? Нещото под противопраховия капак беше абсолютно извън моя обхват. Нямах представа дори къде да се отърва от него, дори къде да търся купувач. Някой беше имал, само че той беше мъртъв, някой с часовник „Порше“ и фалшив белгийски паспорт, само че никога не бях опитвал да се движа в тези кръгове. Джебчиите на Финландеца от предградията се бяха насадили на някой с бая височки връзки.

Програмата в бижутерското менгеме беше руски военен ледотрошач, компютърен вирус-убиец.

Беше утро, когато Боби се върна сам. Бях заспал с чанта пакетирани сандвичи под главата.

— Искаш ли да ядеш? — запитах го, все още не напълно буден, подавайки му сандвичите. Бях сънувал програмата, вълните гладни искрови системи и миметичните й подпрограми; в съня ми тя беше някакво животно, безформено и плъзгащо се.

Той бутна чантата настрани, провирайки се към пулта, и натисна функционален клавиш. На екрана светна сложният рисунък, който бях видял вчера следобеда. Избърсах съня от очите си с лявата ръка, нещо, което не мога да направя с дясната. Бях заспал, мъчейки се да реша дали да му кажа за програмата. Може би трябваше да я продам сам, да запазя парите, да започна някъде на чисто, да поканя Рики да дойде с мен.

— Чие е това? — запитах.

Той стоеше там в черния си памучен комбинезон, със старо кожено яке, наметнато на раменете му като плащ. Не беше се бръснал от няколко дни, и лицето му изглеждаше по-слабо, отколкото обикновено.

— На Хрома е — отговори той.

Ръката ми се сгърчи и започна да щрака, страхът се предаваше на миолектриката през карбоновите куплунги. Разсипах сандвичите: обелени кълнове и яркожълти намазани с масло филийки по неметения дървен под.

— Ти си луд за връзване — казах.

— Не — каза той. — Мислиш, че е успяла да го разрови ли? Няма начин. Вече нямаше да сме живи. Лепнах се към нея през тройно сляпа комерсиална система в Момбаса и алжирски комуникационен спътник. Тя знае, че някой е хвърлил едно око, но не може да го проследи.

Ако Хрома беше проследила набега, който Боби беше направил върху нейния лед, вече бяхме ходещи трупове. Но той сигурно беше прав, иначе тя щеше да ме е ликвидирала още по пътя ми обратно от Ню Йорк.

— Защо нея, Боби? Дай ми само един разумен довод…

Хрома: бях я виждал може би половин дузина пъти в „Джентълменът-Мухльо“. Може би посещаваше бедните от любопитство, или проверяваше доколко човешки са условията, условия, които не я интересуваха особено. Сладко малко сърцевидно личице, обграждащо най-отвратителния чифт очи, който си виждал някога. Откакто някой я помнеше, изглеждаше все на четиринайсет години, изстреляна далеч от каквото и да било подобие на нормален метаболизъм чрез някаква масивна програма от серуми и хормони. Беше най-отвратителният клиент, който улицата някога е произвеждала, но не принадлежеше вече на улицата. Хрома беше една от Момчетата, високопоставен член на местната върхушка на Синдиката. Говореше се, че е започнала като дилър, отдавна, когато още са се предписвали синтетични хипофизни хормони. Но вече не й се налагаше да се занимава кой знае колко с хормони. Сега тя притежаваше Дома със Сините светлини.