Невромантик

— Абсолютно си изкукал, Куайн. Кажи ми само един разумен довод за това да държиш подобно нещо на терминала си. Трябва да го забършеш, и то моментално…

— Разговор в „Мухльото“ — каза той, тръсвайки коженото яке. — Тъмния Мирон и Джейн Чернилката. Джейн, тя виси по всички секс-линии, разправяше, че знае къде отиват парите. Спореше с Мирон, че Хрома държи контролния пакет в Сините светлини, че не е просто подставено лице на Момчетата.

— „Момчетата“, Боби — казах аз. — Това е съществената дума тук. Способен ли си все още да го загрееш? Ние не си мешаме шапките с Момчетата, знаеш го, нали? Затова все още съществуваме.

— Затова все още сме бедни, партнер. — Той се отпусна на въртящия се стол пред терминала, разкопча ципа на комбинезона и почеса белите си кльощави гърди. — Но може би вече не задълго.

— Имам чувството, че това партньорство току-що се разпадна за постоянно.

Тогава той ми се ухили. Усмивката му беше абсолютно откачена, погребална и съсредоточена, и разбрах, че точно в момента изобщо не му пука от смъртта.

— Виж какво, — казах, — имам останали малко пари, знаеш ли? Що не ги вземеш и да хванеш тръбата до Маями, или коптер до Монтего Бей. Трябва ти почивка, човече. Да си внесеш малко акъл в действията.

— В действията ми, Джек, — отвърна той, тракайки нещо на клавиатурата, — никога не е имало толкова акъл, колкото в момента. — Неоновото молитвено килимче на екрана се развълнува и раздвижи, сякаш беше включена анимационна програма, и линиите на леда се люлееха с хипнотизираща честота, като жива мандала. Боби продължи да трака, и движението се забави; схемата излиня, стана по-малко сложна, превключване между две постоянни състояния. Екстра свършена работа, не мислех, че той все още е толкова добър.

— Сега — каза той. — Ето. Виждаш ли го? Чакай. Тук. И тук. И тук също. Лесно е да се пропусне. Това е то. Отваря се на всеки час и двайсет минути за експресно излъчване към комспътника им. Можем да живеем една година с това, което тя им плаща за седмица като такса за услугата.

— Чий комспътник?

— Цюрих. Банкерите й. Това е влогът й, Джек. Там отиват парите. Чернилката беше права.

Просто стоях на едно място. Ръката ми беше забравила да щрака.

— И как изкара в Ню Йорк, партнер? Домъкна ли нещо, което да върши работа за рязане на лед? Очертава се да ни трябва всичко, което можем да докопаме.

Задържах погледа си върху него, насилвах се да не погледна към уолдоса, към бижутерското менгеме. Руската програма беше там, под противопраховия капак.

Случайни карти, късметчета.

— Къде е Рики? — запитах го, отивайки до пулта и правейки се, че изучавам превключващата схема на екрана.

— С приятели, — сви рамене той, — хлапета, всичките са с главата напред в симстима. — Усмихна се отсъствуващо. — Ще го направя заради нея, човече.

— Излизам да си помисля за това, Боби. Искаш ли да се върна обратно, дръж си ръцете далече от клавиатурата.

— Правя го заради нея — каза той, докато вратата се затваряше зад мен. — Знаеш, че е така.

И сега надолу, надолу, програмата се носи като ролкова шейничка през този ужасяващ лабиринт от стени от сянка, сиви катедрални пространства между ярките кули. Бясна скорост.

Черен лед. Стой по-далеч от него. Черен лед.

Какви ли не истории в „Джентълменът-Мухльо“: черният лед е част от митологията. Лед, който убива. Незаконен, но не сме ли и ние всички такива? Някакъв тип оръжие, основано на неврална обратна връзка, и се свързваш с него само веднъж. Като някакво чудовищно Слово, което изяжда ума отвътре навън. Като епилептичен спазъм, който продължава и продължава, докато не остане нищо…

И ние се гмуркаме към основите на замъка от лед на Хрома.

Опитвам се да надмогна внезапното спиране на дишането, гаденето и треперенето на нервите. Боя се от това студено Слово, очакващо ни долу в мрака.

Излязох, огледах се за Рики и я открих в едно кафе с някакво момче с очи „Сендай“. Полузаздравелите шевове се разпръскваха във всички посоки от посинелите очници. Тя беше отворила гланцирано списание на масата, и от него от дузина фотографии се усмихваше Тали Ишъм, Момичето с Очите „Цайс Икон“.

Мъничкият й симстимов дек беше едно от нещата, които бях подредил под масата си миналата нощ, този, дето го бях оправил на следващия ден след като я видях. Тя прекарваше часове, свързана към него, с контактна лента като сива пластмасова тиара на челото. Тали Ишъм беше любимката й, и поставеше ли контактната лента, тя се изключваше, потъваше някъде в записания сензориум на симстимова звезда номер едно на света. Симулирани стимули: светът — или поне интересните части от него — както са възприети от Тали Ишъм. Тали управлява черен екранолет „Фокер“ между зъберите на Аризона, Тали се гмурка в морските резервати на остров Трук, Тали на парти с милиардер на частно гръцко островче, и сърцераздирателната чистота на тези мънички бели пристанища при изгрев.