Невромантик

Кейс спусна крака на пода. Беше настлан с малки дървени плочки, които на места липсваха, а на места мърдаха. Главата го болеше. Спомни си Амстердам и една друга стая в центъра на града, в старата му част. Многовековни сгради. Моли, която се връщаше по уличката покрай канала със сок от портокали и яйца. Армитаж беше заминал да прави някакъв тайнствен набег и те двамата се бяха запътили покрай Дам към един бар на канала Дамрак, който Моли знаела отпреди. Париж представляваше само неясен сън. Пазаруване. Тя го беше завела да пазаруват.

Кейс се изправи и нахлузи новите черни дънки, които се въргаляха до краката му, после приклекна до чантите. Първата, която отвори, очевидно принадлежеше на Моли — чинно сгънати дрехи и разни малки, скъпи на вид дреболии. Втората беше натъпкана с неща, които той не си спомняше да е купувал — книги, записи, симстимов кибердек, дрехи с френски и италиански етикети. Под една зелена тениска Кейс откри плосък пакет, увит като оригами в японска рециклирана хартия.

Кейс взе пакета, при което хартията се разкъса и оттам изпадна някаква ярка звезда с девет лъча. Звездата се заби в изправено положение в една пролука между дъсчиците паркет.

— Сувенир — каза Моли. — Забелязах, че все ги зяпаше.

Кейс се обърна и я видя да седи кръстосала крака на леглото. Почесваше се сънливо по корема с тъмночервените си нокти.

— По-късно ще дойдат да обезопасят мястото — каза Армитаж.

Стоеше в рамката на отворената врата и държеше в ръце старомоден магнитен ключ. Моли правеше кафе на един малък котлон, който беше измъкнала от чантата си.

— И аз мога да се оправя — рече тя. — Вече съм достатъчно оборудвана. Полеви инфраскенер, пищялки…

— Не — сряза я Армитаж, докато затваряше вратата. — Искам да е както трябва.

— Както желаеш.

Беше облякла тъмна мрежеста тениска, пъхната в торбестите памучни панталони с черен цвят.

— Някога да сте бил униформен, господин Армитаж? — попита Кейс от мястото си, с гръб, опрян на стената.

Армитаж не беше по-висок от Кейс, но с широките си рамене и военна стойка сякаш изпълваше касата на вратата. Носеше италиански костюм в убити тонове, в дясната си ръка държеше черно куфарче от мека телешка кожа. Обицата на Специалните части беше изчезнала. Красивите, неизразителни черти на лицето демонстрираха рутинната хубост, която се предлагаше в козметичните бутици — твърде консервативна смесица от водещите лица в масмедиите през отминалото десетилетие. Бледите пламъчета в очите му подсилваха маскрадния ефект. Кейс започна да съжалява, че е задал въпроса.

— Искам да кажа, че много хора от разните части свършват като ченгета. Или като охрана по корпорациите — добави той притеснено. Моли му подаде димяща чаша кафе. — Тоя номер, дето ги накара да ми свият с панкреаса, мяза на изпълненията на ченгетата.

Армитаж хлопна вратата, прекоси стаята и застана пред Кейс.

— Късметлия си, Кейс. Трябва да ми благодариш.

— Така ли? — Кейс духаше шумно кафето си.

— Имаше нужда от нов панкреас. А този, който ти купихме, те отървава от една много опасна зависимост.

— Благодаря, обаче тая зависимост ми харесваше.

— Чудесно, таман имаш нова.

— Как така? — Кейс го изгледа иззад ръба на чашата. Армитаж се усмихваше.

— По хода на няколко от главните ти артерии са прикрепени петнайсет торбички с токсин, Кейс. Те се разтварят. Много бавно, но определено се разтварят. И всяка съдържа микотоксин. Вече си запознат с действието на тази разновидност. Същият, с който предишните ти работодатели са те обработили в Мемфис.

Кейс запремигва срещу усмихнатата маска.

— Имаш време да свършиш работата, за която те наех, Кейс, но само толкова. Като приключиш, мога да ти инжектирам един ензим, който ще разгради връзките на резервоарите с артериите, без да освобождава токсина. После ще ти е нужно само едно обменно кръвопреливане. В противен случай торбичките ще се разтворят и пак ще отидеш там, където те намерих. Така че, нали разбираш, Кейс, ние сме ти нужни. При това страхотно нужни — както когато те изстъргахме от канавката.

Кейс погледна към Моли. Тя сви рамене.

— Сега слез при товарния асансьор и донеси куфарите, които те чакат там — Армитаж му подаде магнитния ключ. — Давай. Ще ти хареса тая работа, Кейс. Като коледно утро.

Спрол през лятото. Навалицата по парковете се люшка из алеите като превивана от вятъра трева, едно поле от плът, по което неочаквано пробягват вълни от неудовлетворение и наслада.

Кейс седеше до Моли на ръба на сухия фонтан под филтрираната слънчева светлина и оставяше безкрайния поток от лица да рекапитулира етапите в живота му. Първо момчето с нахлупено кепе, уличният гамен с отпуснати, но готови всеки момент да действат ръце. После тийнейджърът със спокойно лице, непроницаемо зад червените очила. Кейс си спомни как веднъж, когато бе на седемнайсет, се би на един покрив — мълчалива борба под розовия блясък на настъпващото утро.