Няма покой за мъртвите

Трилърите понякога стават повод да се чувстваш гузен или измамник. Някои претенциозни критици например показват пренебрежение към жанра в публичните си изяви, но в метрото жадно поглъщат поредната кримка, скрита в обложката на „Одисей“, и се забавляват като деца, току-що открили Шерлок Холмс. Криминалният жанр е единственият, при който читателят може да премери сили и ум с твореца. Ако сте достатъчно добри, можете сами да стигнете до отговора на загадката, преди авторът да пожелае да ви го разкрие. Трилърът може да ви разплаче като трогателна любовна история, може да ви разсмее с комичните си образи или да ви изопне нервите като роман на ужасите. В този уникален жанр можете да изпитате пълната гама от емоционални състояния, без да губите нишката на повествованието, без да престанете да напрягате ума си в търсене на ключа към мистерията! И ако успеете да надхитрите твореца, имате възможност да влезете в „Амазон“ или в сайта на „Барнс енд Ноубъл“, или, ако щете, в личния си блог и да проглушите виртуалните небеса с хвалби за прозорливостта си.

В този случай обаче мисля, че имате достоен противник. Списъкът от имена, участвали в заплитането на криминалната загадка, е като Сборния отбор на света, играл на „Уембли“ срещу Англия през 1963 г. В състава няма слаб играч. Ще се насладите както на неочакваните обрати в сюжетната линия, така и на таланта на отделните автори, подаващи си щафетата. Докато всеки от тях допринася със своя характерен стил за общото звучене на творбата, е наистина изумително как всички тези творци, някои от които мои близки приятели, са успели да създадат фабула, която сякаш е излязла изпод едно перо, плод е на един ум, на едно въображение (макар и шизофренно), и то толкова развихрено, все едно притежателят му е вземал стимуланти, на които церберите от УЕФА не биха погледнали с добро око…

Историята започва с гръм и трясък. Една убийца е екзекутирана преди десет години. Роузмари Томас е убила брутално съпруга си Кристофър Томас, натъпкала е трупа в средновековен уред за мъчения, известен като „Желязната дева“, и го е изпратила до Германския исторически музей в Берлин. Всички знаят, че тя е извършителят, макар да остават някои неясноти, заради които разследващият полицейски инспектор губи душевния си мир и съпругата си. И изведнъж се случва нещо изумително. По случай десетата годишнина от екзекуцията на Роузмари се организира възпоменателна среща. Поканени са всички обичайни заподозрени, плюс няколко души с възможен мотив за убийството. Сцената е подготвена. Няма да разкривам повече какво става нататък, защото би било несправедливо към онези, които с такова усилие успяха да заплетат загадката.

Ще добавя само, че ако очаквате финал в стил „Агата Кристи“, при който Поаро (или мис Марпъл) се надига от стола си, за да изложи невъзмутимо фактите и да разкрие убиеца, ще останете разочаровани. Авторите са ви подготвили със съвместни усилия друг вид развръзка. И по моето скромно мнение обратът е толкова неочакван, че отсега мога да ви посъветвам да не се настройвате за хвалби в блога си как сте отгатнали края още по средата на книгата. Е, похвалете се, ако толкова държите, но всички ще знаят, че лъжете.

Ако трябва да дам експертна оценка, бих писал отличен на всички участници в експеримента. Един взискателен читател почти винаги може да каже дали авторът е на ниво. Ала професионалистът е в състояние да вникне в нюансите на фабулата, да я изгледа кадър по кадър, като спортен репортаж, и действително да види и оцени усилието, вложено в завършения продукт. Ние можем да си позволим да бъдем справедливи съдници помежду си, защото се опитваме да постигнем същия ефект във всяка своя книга. Понякога успяваме, понякога не.

Не е никак лесно да се създаде онова, което са направили авторите на тази книга. Отдайте им заслуженото. И когато я прочетете докрай, препоръчайте я на приятелите си. Оставете ги да се позабавляват. Кажете им, че е перфектна за мозъчна гимнастика. Е, може да подхвърлите, че сте отгатнали убиеца три страници преди края, та финалът ви се е сторил, общо взето, предвидим, но добавете, че те няма да се справят. С което ще се издигнете в очите им като човек, превъзхождащ с няколко нива най-брилянтните умове на ФБР. И накрая всички ще са доволни от простичкото (и същевременно така сложно) преживяване да преминат задъхани през една великолепна мистерия.

Приятно четене!

Дейвид Балдачи

Дневникът на Джон Нън

Август 2010 г.

Има един случай, който не ми дава покой нощем — единственият, който ми се опря. Случай, който винаги присъства в съзнанието ми и ме изяжда отвътре. Няма значение, че оттогава са минали десет години; няма значение, че той отдавна е официално приключен. Екзекутирана бе невинна жена. И аз бях този, който спомогна за това. В онази тъжна нощ, когато иглата се плъзна във вената й, за да впръска отрова, част от моя живот си отиде заедно с нейния.