Няма покой за мъртвите

Вече съм призрак.

Роузмари Томас гледаше втренчено дългите пръсти на ръцете си, нашарени от сенките, които хвърляха стоманените решетки на килията й. Тя вдигна едната си ръка и я огледа, сякаш беше някакъв новооткрит животински вид; под прозрачната кожа се виждаха бледосини вени.

Да, каза си тя, аз изчезвам. Прокара пръсти по скулите си като слепец, опипващ лицето на непознат, но почти не усещаше допира им, докато се опитваше да осмисли реалността: Остава ми по-малко от час да живея.

— Как се случи всичко това? — прошепна на себе си.

Беше истина и тя го знаеше — знаеше, че съпругът й Кристофър е убит, че е бил поставен в плътно затворен средновековен уред за мъчения, временно зает на нейния отдел към музея, и че, така или иначе, всички улики сочеха към нея.

ОТПЕЧАТЪЦИТЕ НА СЪПРУГАТА СА ВЪРХУ „ЖЕЛЯЗНАТА ДЕВА“

Едно от многото заглавия в един от многото вестници, отразили с най-малки подробности престъплението, нейното престъпление, както бе доказал в съда окръжният прокурор.

Роузмари си го представи — застаряващият пуяк във вълнен костюм с жилетка, който през цялото време бе лобирал публично и гръмогласно за социално равенство: „Никакви привилегии за богатите!“ — беше девизът му, под който премина цялото дело, а с наближаването на изборите не бе готов на никакви компромиси заради живота на една богата жена. Още от първия ден той бе поискал смъртта й, настоявайки пред смаяните съдия и съдебни заседатели за смъртна присъда и „нищо по-малко“.

Делото й се бе превърнало в политически въпрос, в кауза и бойно поле на защитниците и противниците на смъртното наказание, които възторжено се нахвърлиха едни срещу други. Колко идиотско, помисли си Роузмари, трябваше да я обвинят в убийство, за да привлече малко обществено внимание.

Ако годината не беше изборна, ако съдията, окръжният прокурор и губернаторът на щата не се надяваха на преизбиране, според нейния адвокат тя щеше да получи облекчена присъда.

Ала годината беше изборна. И Роузмари трябваше да умре.

Кога се бе случило това с нея, кога бе престанала да се надява? Когато думите на брат й я осъдиха или когато онзи полицай — Джон Нън — на когото бе имала такова доверие, даде уличаващи я показания пред съда?

Тя си представи навъсения полицай на свидетелската скамейка, с разрошена коса, небръсната от три дни брада и тъмни кръгове под очите. Спомни си как, след като приключи с показанията си, той я погледна с такива тъжни очи, че тя му кимна въпреки гнева си, сякаш за да му каже, че го разбира, че той просто си върши работата, макар да бе дал на обвинението всичко, от което то имаше нужда, за да реши съдбата й.

Роузмари въздъхна и обгърна с поглед белите стени на строго охраняваната килия, където я бяха преместили след последното й неуспешно обжалване. От две седмици насам я проверяваха на всеки час — „смъртната вахта“, както му викаха тук, в затвора, като дежурната надзирателка си записваше педантично в един бележник всичко, което според нея си струваше да се докладва: осъдената се е преместила от леглото на стола; осъдената не си е изяла вечерята; осъдената пише в дневника си; осъдената плаче.

Да, в началото Роузмари бе плакала. Но вече не. И това го бе казала и на затворническия психиатър, и на свещеника, и на социалната работничка — всичките мили и добронамерени, но напълно безполезни. С какво можеха те да й помогнат?

Тя беше с всичкия си.

Беше се родила християнка, но сега бе станала агностичка.

Ала същевременно беше и състрадателна душа, готова на саможертва.

Когато бе казала това на социалната работничка, абсурдността на ситуацията бе накарала и двете да избухнат в смях.

Дали това бе последният смях в живота й?

Роузмари крачеше в тясната килия, като се потупваше с длан по хълбока, усещайки прилива на адреналин във вените си. Не бе спала бог знае откога, но не беше и уморена; пред очите й непрекъснато се редяха веществените доказателства за вината й: окървавената блуза, копчето, кичурите от собствената й коса, скарването с Кристофър, отпечатъците от пръстите й, но нищо от това вече нямаше значение. Скоро тя щеше да умре.

Днес, през последното денонощие от живота си, тя почти се бе примирила със съдбата си. Така — като примирение — бе описала душевното си състояние пред единствената си посетителка и близка приятелка Бел Макгуайър.

Милата Бел, толкова вярна и всеотдайна. Тя й бе дала нещо, което да съхрани за децата й, докато пораснат. Но дали това щеше да има значение след десет години? Да, за Бен и Лейла със сигурност щеше да има, и то не само след десет години, а вечно. При мисълта за двете си деца Роузмари стисна очи. Гледачката й бе предложила да ги доведе, за да се сбогуват, но тя бе отказала. Как се сбогува една майка с децата си?! Как щеше да им обясни случващото се?