Няма покой за мъртвите

Тя приседна на леглото; пръстите й несъзнателно си играеха с един провиснал конец от оранжевия й затворнически гащеризон, докато го намотаха толкова стегнато около показалеца, че той посиня. В съзнанието й изплува снимката на един друг пръст — този на Кристофър — заедно с останалите снимки на разложения му труп.

Роузмари се оттласна с длани от леглото, извървя шестте крачки до решетката, притисна лице до хладната стомана и присви очи към часовника в дъното на коридора. Защо го направи? За да се убеди, че последните минути на живота й изтичаха?

Тя се извърна и погледна към таблата с храна в края на леглото; през хартиената салфетка бяха избили мазни петна. Последната й вечеря — чийзбургер с пържени картофи — поръчана на тъжно усмихнатата надзирателка, която й бе казала, че може да получи всичко, което си поиска.

Всичко? Ново дело? Свобода? Живот?

Тя също се бе усмихнала в отговор на тъжната й усмивка.

— Все ми е тая.

Чийзбургерът беше приготвен алангле, когато й го донесоха, под него в чинията се бе образувала локвичка кръв; дебело нарязаните пържени картофи бяха наредени околовръст, като тлъсти пиявици, които пиеха от локвичката. Тя бе покрила храната със салфетка; самата мисъл да сложи нещо в устата си й беше противна.

Роузмари не се хранеше от седмици; преживяваше на чай и диетични бисквити, а предишната вечер хапна и няколко вишни, които Бел й бе набрала от градината си и които оставиха петна като от кръв по пръстите й.

По решетката премина сянка. Тя вдигна глава — бяха директорът на затвора, свещеникът и три надзирателки.

— Време е — каза едната, онази с доброто, тъжно лице — едра, набита жена, която Роузмари бе почувствала близка, откакто беше зад решетките.

През съзнанието й като на кинолента преминаха образи: тя, застанала до баща си, както винаги строгото му лице е извърнато настрани; тя като смутена, несръчна дебютантка на първото си светско парти, кльощава и върлинеста; тя, цялата в бяла коприна и дантели на сватбата си, а до нея — Кристофър Томас…

Кристофър — нейният красив, славен рицар.

Кристофър — нейният изменник.

— Готова ли си? — попита надзирателката, която не смееше да срещне погледа й.

Абсурден въпрос, помисли си Роузмари. Ами ако кажа „Не, не съм готова“? Какво ще стане тогава? Тя си представи как се затичва по коридора, как надзирателките я гонят, а останалите затворнички я насърчават с викове и дюдюкания от килиите си. После промълви:

— Готова съм.

Нямаше вериги и белезници, само по една надзирателка от всяка страна, свещеника с Библия в ръка и директора на затвора начело на процесията.

Колко странно, каза си Роузмари. Не усещам… нищо…

Надзирателката с тъжното лице я държеше за ръката, коридорът продължаваше сякаш в безкрая. Някъде примигна неонова тръба. На Роузмари й се стори, че крачат вече цяла вечност.

Преминаха през врата с овална форма и влязоха в малка осмоъгълна стая. В средата имаше болнична количка, която заемаше половината помещение, и масичка с игли и венозни катетри, а стените околовръст бяха само прозорци за зрители и Роузмари си даде сметка, че днес тя е главната атракция.

Пое си дъх със свито гърло. Усети как коленете й омекват, залитна и за малко не падна, но надзирателката я държеше здраво за ръката.

— Добре ли си? — попита жената.

— Добре съм — отвърна Роузмари, като си помисли: Скоро ще съм мъртва…

Въведоха ги, като опечалени в ритуална зала, през една странична врата в кръглия коридор, обграждащ отвсякъде камерата за екзекуции.

Джон Нън наблюдаваше свидетелите, които заемаха местата си срещу петте прозореца със спуснати отвътре завеси, като часови, вперили поглед в собствените си разкривени отражения върху стъклото. Обходи ги с поглед един по един: окръжния прокурор, обикновено шумен, но този път притихнал; съдийката, която си бе придавала невъзмутим вид пред прокурора, но сега кършеше нервно ръце; Питър, брата на Роузмари, който го бе ударил буквално преди секунди в лицето с алкохолния си дъх; репортерът Ханк Закарайъс. Имаше и други репортери, надзирателки от затвора и представители на властта, всички със строги, непроницаеми изражения, с изключение на Бел Макгуайър, приятелката на Роузмари, със зачервеното си, подпухнало от плач лице — единствената, която се бе поддала на емоции.

Нън си припомни как Роузмари се бе преструвала на невъзмутима при първата им среща и мислено й пожела да намери сили, за да си сложи и днес тази маска на равнодушие, макар собствените му сили да бяха на изчерпване.