Читаем (няма заглавие) полностью

Никога не се е славела с точния си мерник — два-три пъти бяхме имали кавги, когато бяхме мятали едно или друго, — сега обаче просто нямаше как да не ме уцели и телефонът ме фрасна доста силно по гърдите. Вдигнах го от пода, заболя ме една костица точно над сърцето.

— Никога няма да ти го простя — каза Джина. Никога. — Кимна към телефона. — Защо не си прослушаш съобщенията?

Натиснах иконката с нарисуван върху нея малък плик. Чу се пукащият глас на Шобан — сух и сънен, и много неуместен в нашата спалня.

— „На лошо е, ако някой си тръгне, преди да си се събудил… но много те моля, недей да оставаш с лоши спомени от нощес… Лично аз ще помня тази нощ само с добро… жена ти е късметлийка… Изгарям от нетърпение да работя с теб. Чао, Хари.“

— Спал ли си с това момиче, Хари? — попита Джина и поклати глава. — Какво ми има на мен? Защо ли изобщо питам? Защото ми се иска да кажеш, че не е вярно. Но си е вярно, разбира се.

Опитах се да я прегърна. Но не за да я притисна до себе си. А само да я подържа. Да се опитам да я успокоя. Да я спра и тя да не си тръгне. Да не ме изоставя.

Джина обаче се отскубна и само дето не ми изръмжа.

— Някоя малка пикла от службата, нали? — подвикна тя и продължи да мята дрехи в куфара. Дори не гледаше какво слага. Нямаше вид на късметлийка. — Някоя малка пикла, която си въобразява, че ще ѝ помогнеш.

— Момичето наистина е свястно. Ако го видиш, ще ти стане симпатично.

Бях изтърсил голяма глупост. Разбрах го още докато думите излизаха от устата ми, но вече беше късно. Джина се приближи и ме зашлеви по лицето. Видях как трепва и очите ѝ се пълнят със сълзи. Наистина не умееше да удря. Не беше такава.

— Въобразяваш си, че е много романтично и страстно, и не знам си още какво — подвикна тя. — Но грешиш. Смешно и тъжно е. Много тъжно. Обичаш ли я?

— Моля?

— Влюбен ли си в това момиче?

— Няма такова нещо.

— Ако то иска живота ми, да го взима. Целият. Заедно с теб. Най-вече с теб, Хари. Защото всичко е лъжа.

— Моля те, Джина. Допуснах грешка. Ужасна грешка, чу ли? — затърсих аз думите. — Това не значи нищо за мен — казах на жена си.

Тя започна да се смее и едновременно да плаче.

— Толкова ли не разбираш, че така е още по-зле? — Нищо ли не разбираш?

После раменете ѝ се смъкнаха и се разтресоха и тя наистина се разрида, без дори да се опитва да трие сълзите, сякаш извиращи от дълбините на душата ѝ. Искаше ми се да я прегърна. Но не посмях да я докосна.

— Същият си като баща ми — отсече Джина. Знаех, че това е най-страшното, което може да ми каже. — Съвсем съшият.

— Моля те, Джина — рекох аз. — Моля те.

Тя поклати глава, сякаш вече не е в състояние да ме разбере и аз съм станал непроницаем.

— Какво „моля те“, Хари? Какво? Повтаряш го като папагал. Какво „моля те“?

— Моля те — повторих отново. — Моля те, не преставай да ме обичаш.

— Но ти със сигурност си знаел — натърти Джина, след което затвори с трясък куфара, макар че повечето ѝ дрехи още бяха намятани по леглото. Сакът вече беше пълен. Джина бе почти готова. Готова да си тръгне. — Със сигурност си знаел, че ще ти простя всичко, но не и това — повтори тя. — Знаел си, че не мога да обичам човек, който не ме обича — не обича само мен. Ако не си знаел това, Хари, значи изобщо не си ме познавал.

Навремето съм чел някъде, че във всяка връзка надмощие има онзи, на когото вече не му пука.

Тръгнах след Джина, която извлачи куфара и сака в коридора и се отправи към стаята на Пат. Той подреждаше старателно в раницата с картинката на Пощальона Пат фигурите от „Междузвездни войни“. Усмихна ни се.

— Вижте какво правя! — рече ни.

— Готов ли си, Пат? — попита Джина.

— Почти — отвърна детето.

— Тогава да тръгваме — подкани тя и избърса с ръкав сълзите.

— Добре — каза Пат. — Знаеш ли? — погледна вече мен и красивото му личице грейна в усмивка. — Отиваме на почивка.

Оставих ги да стигнат вратата и чак тогава си дадох сметка, че няма да го понеса, ако ги изгубя. Просто няма да го понеса. Сграбчих дръжката на сака.

— Къде отиваш? Само ми кажи къде отиваш.

Тя дръпна сака, но аз не го пуснах. Затова Джина ми го остави да го държа, след което отвори входната врата.

Все така стиснал сака, ги последвах на улицата и загледах как Джина пристяга Пат в седалчицата отзад на колата. Той беше усетил, че става нещо. Вече не се усмихваше. Изведнъж си дадох сметка, че синът ни е последният ми шанс.

— Ами детето? — възкликнах. — Няма ли да помислиш за детето?

— А ти помисли ли? — сопна се Джина. — Ти, Хари, помисли ли за детето?

Сложи куфара в багажника и дори не си направи труда да си вземе сака. Остави ми го.

— Къде отивате?

— Довиждане, Хари.

После си тръгна. Личицето на Пат в задното стъкло беше малко и тревожно. Джина гледаше право напред, очите ѝ бяха непреклонни и блестяха. Вече приличаше на друга жена. На жена, която не познавах. Тя завъртя ключа.

Наблюдавах автомобила, докато той взе завоя на улицата, където живеехме, и чак тогава забелязах любопитно зяпналите пердета. Съседите ни гледаха. Сърцето ми се сви при мисълта, че сме се превърнали в семейство, което всички зяпат.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза