(няма заглавие)

Докато се обличах, в стаята се просмукваше все по-силна дневна светлина и аз успях да зърна късчета от живота на Шобан. Жилището ѝ беше хубаво — уютно и подредено, за каквото винаги съм си мечтал, но каквото никога не съм имал. От студентската бъркотия сякаш се бях прехвърлил направо в домашния хаос.

На единствените снимки, които виждах, Шобан бе съвсем младичка, още момиче, и се усмихваше на някакви весели кучета и симпатични старци. Снимки на домашни любимци и на роднини.

По стените имаше японски гравюри с изобразени на тях селяни, свели глава, вървят през дъждовен пейзаж — Джина щеше да ги хареса. Лавици със старателно подредени по тях книги и дискове, от които разбрах, че момичето си пада по екранизирана литература и странна смесица от рок състави и мек джаз: „Оейзис“ и „Ю Ту“ редом със Стан Гетс, Чет Бейкър и по-благозвучния Майлс.

Докато гледах книгите и дисковете ѝ, ми стана още по-мила. Но вероятно изпитваш същото, докато гледаш книгите и дисковете на всеки, дори и сред тях да има доста боклук. Онова, което някой обича и е обичал, разкрива неща, които той обикновено не би изложил на показ.

Хареса ми, че Шобан вероятно е надрасла рок групите и сега търси нещо по-смислено и стойностно (виждаше ми се невероятно да е тръгнала от Чет Бейкър и Майлс Дейвис и да е стигнала до „Ю Ту“ и „Оейзис“). От книгите и дисковете личеше, че тя е още млада и любопитна, още открива какво точно иска от света. Още измисля живота си, вместо да се опитва да го отстоява.

Това беше жилище на млада жена, която е сама, на момиче, което умее да си угажда. Въпреки списанията и дрехите, намятани наоколо, тук ги нямаше безпорядъка и олелията на къщи с деца, бъркотията, на която бях свикнал. Човек можеше да стигне чак до входната врата, без да настъпи някоя фигурка.

Но кой знае защо, ми домъчня за неподредения ми, шумен дом, точно както ми домъчня за времето, когато бях мъж на място и спазвах дадената дума.

Когато се прибрах, Джина плачеше.

Седнах в крайчеца на леглото, но ме достраша да я докосна.

— След снощното шоу беше голяма лудница — обясних ѝ аз. — Наложи се да остана в студиото.

— Разбирам, разбирам — увери ме тя. — Не е това.

— А какво тогава?

— Майка ти, Хари.

— Какво майка ми?

— Толкова е добра с Пат! — задави се Джина. — Иде ѝ отръки. Никога няма да бъда като нея. Само колко търпелива и добра е! Казах ѝ как понякога ми се струва, че ще превъртя — по цял ден не излизам от къщи, няма с кого да си кажа и дума, разговарям само с едно малко дете. И че съвсем се вкисвам, когато Пат е на детска градина. — Тя ме погледна с насълзени очи. — Според мен майка ти дори не схвана какво ѝ говоря.

Слава Богу! За миг си помислих, че Джина знае всичко.

— Ти си най-добрата майка на света — уверих я аз и я прегърнах.

И бях искрен.

— Не, не съм — възропта Джина. — Ти искаш да бъда, но аз не съм. Аз също искам, и то много. Но от това не ставам по-добра майка.

Поплака си още, вече не така отчаяно. Случваше се да ревне, а аз не знаех защо. Все ми се струваше, че плаче ей така, за нищо. Не била добра майка, моля ви се! Защо ли изобщо го правеше на въпрос! Беше блестяща майка. А ако през деня ѝ станеше самотно, винаги можеше да ми звънне в работата. Секретарката щеше да ми предаде, че ме е търсила. Освен това на мобилния имах телефонен секретар. Как изобщо беше възможно Джина да се чувства самотна! Умът ми не го побираше.

Прегръщах я, докато престана да плаче, после слязох долу да направя кафе. На телефонния секретар имаше милион съобщения. Всички бяха луднали заради тоя Марти. Лично аз обаче не се притеснявах кой знае колко за вестниците и телевизията.

Бях чувал някъде, че проблемите в службата са като самолетна катастрофа — винаги можеш да се махнеш. Виж, семейният живот е друго — колкото и да бягаш, няма как да избягаш от проблемите вкъщи.

Глава 6

Всеки баща е герой за сина си. Поне докато той е малък и още не разбира.

Пат смята, че мога да направя каквото си поискам. Например да накарам света да ми се подчинява — точно като Хан Соло или Индиана Джоунс. Знам, някой ден синът ми ще проумее, че все пак има някои дребни разлики между Харисън Форд и стария му баща. Веднъж разбере ли, че всъщност не притежавам бич или светлинен меч, вече няма да ме възприема по същия начин.

Но докато пораснат, всички синове си мислят, че бащите им са герои. Виж, при мен и татко беше малко по-различно. Моят баща наистина си беше герой. Имаше си медал човекът, с който да го докаже.

Ако го видите в градината или колата, ще си кажете — какво толкова, баща като баща. Но в едно от чекмеджетата в хола на къщата близнак с посипаната с чакъл алея, където съм израсъл, има медал „За особени заслуги“, който баща ми е получил за участието си във войната. Докато бях малък, все се правех на герой. А татко наистина си беше герой.