(няма заглавие)

Още помня как Пат се усмихна истински за пръв път. Беше шишкаво плешиво човече, същински Уинстън Чърчил в бебешка кошарка, и се дереше с цяло гърло, понеже му никнеха зъбки — Джина му сложи на венците малко шоколад и Пат тутакси млъкна и ни се усмихна, озари ни с лъчезарна беззъба усмивка чак до ушите, сякаш е открил една от най-съкровените тайни на света.

Помня и как проходи. Държеше се отстрани за малката жълта пластмасова проходилка и както обикновено се клатушкаше, сякаш блъскан от силен вятър, после най-неочаквано се пусна и заситни с дебели крачета, подали се изпод издутите от пеленките ританки — да си рече човек, че не иска да изостава от въртящите се сини колелца на проходилката.

Изскочи като тапа от стаята, а Джина се засмя и каза, че синът ни се е разбързал, сякаш пак закъснява за работа.

Виж, не помня кога се промениха игрите му. Не помня кога бебешките му игри на пожарникари и видеофилмите с Пощальона Пат са били изместени от вманиачеността му по „Междузвездни войни“. Това е една от промените, случили се, когато не съм гледал.

Главицата му уж беше пълна с говорещи животинки, после изневиделица Пат започна да се прехласва по мъртви звезди, космически щурмоваци и светлинни мечове.

Ако го оставехме, беше в състояние да гледа по видеото ден и нощ трите филма от „Междузвездни войни“. Но ние — по-скоро Джина — не го оставяхме, затова щракнехме ли телевизора, синът ни се заиграваше с часове с колекцията си от фигурки и сиви космически корабчета или скачаше по канапето с размахан светлинен меч и си повтаряше откъслеци от историите на Джордж Лукас.

Сякаш до завчера най-голямо удоволствие му доставяше колекцията домашни животинки или, както ги наричаше той — „житовинки“. Същинско русо ангелче, синът ни седеше със сапунени мехурчета по главата във ваната и разхождаше по ръба ѝ своите кравички, овце и коне, като от време на време блееше и мучеше — и така, докато водата изстинеше.

— Ще ходя на вана — оповестяваше Пат. — Дайте ми житовинките.

Сега „житовинките“ събираха прах в някой забравен ъгъл на детската стая, докато той играеше безкрайните си игри на междугалактично добро и зло.

Те приличаха доста на игрите, които помнех от собственото си детство. Фантазиите на сина ми за храбри рицари, зли воини и похитени принцеси понякога звучаха като отглас от далечно минало, сякаш се опитваха да възвърнат нещо ценно, изгубено завинаги.

Шобан спеше като човек, несвикнал да дели с някого леглото.

Намести се точно по средата, размята на всички страни луничави крайници, после се претърколи на своята половина, но отмъкна и моята част от завивката. Лежах напълно буден в чуждия креват, вкопчен в парченце чаршаф с размерите на носна кърпа, и гледах как в стаята става все по-светло.

Още беше рано да се почувствам наистина кофти. Бях забутал някъде в дъното на съзнанието си мисълта за Джина и за всички обещания, които съм ѝ давал: обещанията още от времето, когато се опитвах да я убедя да ме обикне, обещанията от сватбения ден и от всички дни след това, дрънканиците за вечна любов и че никога няма да пожелая друга, в които по онова време искрено вярвах. Всъщност, както установявах сега, още вярвах в тях. Колкото и да е странно, дори повече от преди.

По-късно всичко това щеше да ми се стовари с цялата си мощ върху главата и докато карах към къщи, щях да се гледам в огледалото и да се питам кога съм се превърнал в един от хората, които навремето съм ненавиждал. Сега обаче още беше рано за това. Сега лежах, гледах как се зазорява и си мислех — е, криво-ляво, мина добре.

Повечето мъже изневеряват, понеже им е паднал случай, но не подценявайте и радостта от безсмисления секс. Ние с Шобан се бяхме любили именно безсмислено, защото ни е паднал случай. И това ми харесваше най-много.

Вече започвах да се чувствам предател.

Никак не е приятно, ще знаете. Когато си с нов партньор, се престараваш. Престараваш се в желанието да ти е хубаво. Сексът с нов човек е като да се явиш на изпит за шофьорска книжка. Но като се замислих за всички неща, които са могли да се изкофтят — а всички те включваха и елемента „време“, — виждах, че мога да бъда доволен.

Слава Богу! Докато бях с Шобан, едната половина от мен си мислеше, че това може би е жената, за която, без да го съзнавам, съм мечтал цял живот, мечтал съм за тази бледа ирландска хубавица, която на драго сърце би ми родила рижи дечурлига, ала другата половина тъгуваше за жена ми.

Липсваше ми лекотата, с каквато се разбираш с човек, с когото си прекарал дълги години. Ако наистина се налагаше да изневерявам, предпочитах да го правя с Джина.

Въпреки всичко понякога ти писва да бъдеш мъжът, който плаща ипотеката, вика водопроводчика и не може да сглоби холната гарнитура. Писва ти да бъдеш този мъж, понеже накрая се чувстваш не мъж, а по-скоро домашна потреба.

Затова преспиваш с някоя непозната, която непрекъснато ти дърпа завивката, и накрая се чувстваш по-уморен отвсякога от самия себе си. Къде ли съм си метнал гащите?