(няма заглавие)

В кадър изникна един от асистент-режисьорите — беше зяпнал от учудване, слушалките се поклащаха на врата му.

Клиф се стисна за разбития нос. От публиката се раздюдюкаха. Точно тогава разбрах, че сме оплескали всичко. Марти бе направил единственото, което е забранено в шоупрограми като нашата. Беше загубил зрителите.

Телефоните в апаратната се раззвъняха всички вкупом, сякаш за да ознаменуват това, че бляскавата ми кариера е отишла на кино. Изведнъж забелязах, че съм плувнал в пот.

Студийната муха изникна за кратко върху мониторите, направи победоносен лупинг и изчезна.

— Може ли да съм толкова глупава — завайка се Шобан няколко часа по-късно в опустялата апаратна. — Аз съм виновна. Не биваше да го каня. Трябваше да се досетя, че ще ни използва и ще извърти някой номер. Винаги е бил калтак и егоист. Защо изобщо го направих? За да смая всички, ето защо. Виж сега каква каша забърках.

— Не си глупава — успокоих я аз. — Не ти, а Марти изглупя. Гостът беше подходящ. Въпреки случилото се.

— И какво ще стане сега? — затюхка се тя и изведнъж ми се стори съвсем младичка. — Как ще постъпят с нас?

Поклатих глава и свих рамене.

— Ще разберем много скоро. — Вече се бях уморил да мисля за това. — Хайде да се махаме оттук.

Бях изпратил Марти да се прибира, той се беше промъкнал през задния вход и се беше качил на микробуса, който го чакаше при товарната рампа. Бях му забранил да разговаря с когото и да било. Печатът щеше да го разкъса на парченца. Нямаше да ни се размине. Но лично аз се притеснявах повече от шефовете на телевизионния канал — как ли щяха да постъпят с Марти? С нас? Знаех, че „Шоуто на Марти Ман“ им трябва. Но чак пък толкова!

— Божичко, колко е късно — оплака се Шобан, докато се качвахме в асансьора. — Откъде ли да взема такси?

— Къде живееш? — попитах я аз.

Трябваше да се досетя, че ще ми каже в Камдън Таун. Просто нямаше начин да не живее в някой от старите работнически квартали, напоследък завзети от хората в черно. Всъщност живееше недалеч от малката ни спретната къщурка при Хайбъри Корнър. Бяхме в противоположните краища на един и същ път. Шобан обаче живееше в онзи край на Камдън Роуд, където всички мечтаеха за бохемство, а аз откъм края, където всички мечтаеха за богаташките квартали в предградията.

— Ще те откарам — предложих ѝ аз.

— Наистина ли? С червения „Ем Джи Еф“?

— Разбира се.

— Върхът!

Засмяхме се за пръв път от няколко часа, макар че не разбрах защо — и слязохме с асансьора в подземния гараж, където червеното ми автомобилче стоеше сам-само. Беше късно. Почти два часът. Загледах как Шобан приплъзва крака под светлинното табло.

— Не искам да се връщам повече на това — подхвана тя, — но тази вечер бе много добър с мен. Благодаря ти, че не ми се ядоса. Наистина съм ти признателна.

Какво мило извинение за нещо, за което не ѝ се налагаше да се извинява! Взрях се в бледото ѝ ирландско лице и за пръв път осъзнах, че я харесвам много.

— Я не ставай за смях! — възкликнах и побързах да завъртя ключа, за да прикрия смущението си. — Нали сме в един отбор!

Лятната нощ беше топла, улиците на града — възможно най-безлюдни. Минавахме покрай битпазара, вмирисаните ресторантчета с национална кухня и всички магазини за стоки втора употреба с нелепите им огромни табели — виждаха се грамадни каубойски ботуши, тумбести плетени столове и късове винил, надвиснали над улицата досущ видения, породени от долнопробна дрога. Ние с Джина идвахме в събота следобед да пазаруваме тук. Но това беше преди доста години.

Шобан ме упътваше откъде да мина, докато спряхме пред голяма бяла къща, отдавна префасонирана на жилищен блок.

— Е, хайде — рекох аз. — Лека нощ.

— Благодаря за всичко — промълви момичето.

— Винаги на твое разположение.

— Знаеш ли, надали ще успея да заспя. Доста ни се струпа тая вечер. Защо не се качиш да пийнем по нещо?

— Ако пийна, само ще се разсъня още повече — отвърнах и се намразих, задето говоря като някоя пенсия, закопняла да докрета до чашата какао и убежището на дома си с топлите завивки.

— Сигурен ли си? — попита Шобан и колкото и да е смешно, се почувствах поласкан, задето е малко разочарована.

Знаех, че няма да ме покани втори път.

„Върви си — взе да нашепва вътрешният ми глас. — Откажи с учтива усмивка и веднага се прибирай.“

И сигурно щях да го направя, ако не я харесвах толкова много.

Сигурно щях да го направя, ако не беше издънката с шоуто.

Сигурно щях да го направя, ако не ми предстоеше да навърша трийсет години.

Сигурно щях да го направя, ако краката на Шобан бяха с три-четири сантиметра по-къси.

— Защо не! — рекох нехайно, въпреки че душата ми се беше свила на кълбо.

Шобан ме стрелна с очи, после започнахме да се целуваме — държеше ръце на тила ми, беше ги свила на юмручета и ми подръпваше припряно косата. „Виж ти! — помислих си аз. Джина никога не прави така.“

Глава 5

Децата се преобразяват само за миг. Обърнеш се за секунда-две и когато отново погледнеш, установяваш, че вече са се превърнали в някой друг.