(няма заглавие)

Малкото семейство на Джина бе първото от дългата върволица жени и деца, които Глен е зарязал. Те бяха пръснати навред из страната — все жени като майката на Джина, която през шейсетте и седемдесетте години е била смятана за голяма хубавица и усмихнатото ѝ лице се е появявало по лъскавите списания, и деца като самата Джина, израсли в семейство на разведени.

Глен профучаваше през живота им, ту се появяваше, ту после пак изчезваше, от време на време пропускайки по някой рожден ден или Коледа, колкото после да се изтърси като гръм от ясно небе с някакъв съвсем неуместен подарък. Макар че продължаваше да работи като продавач и съвсем се беше оеснафил, пак си въобразяваше, че е втори Джим Морисън и за него не важат правилата, които всички останали спазват.

Но лично аз нямах особени оплаквания от стария Глен. В известен смисъл той изигра за нас с Джина нещо като ролята на Купидон. Защото онова, което тя харесваше най-много у мен, беше семейството ми — малко и обикновено.

Аз съм единствено дете. Живеехме в едно от предградията на Лондон, което не се отличаваше по нищо от всички други английски предградия, в къща близнак с посипана с чакъл алея. Бяхме заобиколени от къщи и хора, но трябваше да изминеш пеш близо километър, за да си купиш вестник — бяхме заобиколени от живот, но все не можехме да се отърсим от усещането, че животът се случва някъде другаде. В предградията е така.

Мама гледаше иззад тюлените пердета улицата (ако ние с баща ми почнехме да я заяждаме, тя току се тросваше: „Това си е моята улица“). Баща ми заспиваше пред телевизора (вечно роптаеше, че нямало какво да се гледа). Аз пък ритах топка отзад в градината, мечтаех си за „Уембли“ и се опитвах да не изпокърша розите на татко.

Колко ли такива семейства има в държавата ни? Сигурно милиони. Но при всички положения са по-малко, отколкото едно време. Семейства като нашето всъщност са застрашен вид. Джина се държеше така, сякаш ние с майка ми и баща ми сме последната най-малка клетка на обществото — истинско семейство, нещо като защитена форма на живот, която трябва да се брани всячески и пред която сме длъжни да се прекланяме.

Лично аз, разбира се, смятах, че сме затънали в еснафлък с това непрекъснато миене на колата, с надзъртането иззад тюлените пердета, с вечерите пред телевизора, с отпуските, прекарвани по полупансионите в Девън и Корнуол или с караваната във Фринтън. Завиждах на Джина за екзотичното детство — за майка ѝ, бивш фотомодел, за баща ѝ, провалила се рок звезда, за снимките по лъскавите списания, макар че те вече бяха започнали да избледняват.

Джина обаче помнеше пропуснатите рождени дни от детството си, баща си, зает с нещо по-ново и по-вълнуващо, обещаните почивки, които така и не са се състояли, майка си, която си е лягала сама, остарявала е сама, разболяла се е сама, плакала е сама и накрая е умряла сама. Джина за нищо на света не би погледнала високомерно на едно обикновено семейство. Не и тя.

Първата Коледа, когато я заведох у нас, я видях как — аха, и да се разплаче, понеже майка ми ѝ поднесе малко подаръче — дъхави сапуни с формата на бели мечки в целофанче: тогава вече разбрах, че съм спечелил сърцето ѝ. Джина само погледна белите мечки и хлътна до уши.

Никога не подценявайте силата на семейството като най-малка клетка на обществото. Днес да си израсъл в нормално семейство, е като да разполагаш с достатъчно пари, да имаш очите на Пол Нюман или голям член. Това е една от истинските благословии в живота, давани на малцина избрани. Трудно е да ѝ устоиш.

Ала тези нормални семейства понякога създават у децата си измамното усещане за сигурност. Докато растях, си въобразявах, че всеки брак — включително моят — ще бъде траен и вечен като брака на нашите. При тях всичко изглеждаше лесно. А изобщо не е лесно.

Джина вероятно е щяла да отпише много отдавна баща си, ако майка ѝ не беше починала от рак на гърдата точно преди тя да влезе в живота ми. Най-неочаквано Джин изпита потребност да спаси малкото отломъци от разбитото семейство на родителите си.

И така, Глен дойде на сватбата ни и си сви цигара марихуана направо пред очите на майка ми и баща ми. После тръгна да сваля една от шаферките. Наближаваше петдесетте, а сякаш живееше с чувството, че е деветнайсетгодишен и всичко тепърва му предстои. Беше се издокарал в кожени панталони, които правеха „скръц-скръц-скръц“, докато той танцуваше. Само да го бяхте видели как танцува — не е за разправяне!

Джина бе толкова разочарована, задето Глен все не успява да се вмести дори в най-смътната представа за баща, че когато се роди Пат, дори не му прати снимки на детето. Аз обаче тропнах с крах и настоях, че човекът има правото да види на снимка родния си внук. И тайничко се надявах, че още щом зърне сладкото ни момченце, Глен направо ще припадне. Когато той забрави за трета поредна година рождения ден на Пат, си дадох сметка, че вече и аз си имам причини да мразя тоя стар глупак, дето ми се прави на голям хипар.