(няма заглавие)

Върнах сака на Джина в къщата, където телефонът звънеше, та се късаше. Обаждаше се Марти.

— Представяш ли си, моля ти се, тия лайнари от вестниците ме наричат какъв ли не! — възкликна той. — Чуй, моля ти се: „РАЗКАРАЙТЕ ОТ ТЕЛЕВИЗОРИТЕ НИ ТОВА ПЛЯМПАЛО МАН.“ Или: „ЩО ЗА ПТИЧКА Е ТОЯ МАН — В НЯКОЛКО ДУМИ, ВСИЧКИТЕ НЕЦЕНЗУРНИ.“ За какво намекват тия кретени! Искат ми топлото местенце, Хари! Майка ми в чудо се е видяла. Ами сега? Какво ще правим?

— Джина ме напусна, Марти — отвърнах аз.

— Напуснала ли те е? В смисъл че си е тръгнала?

— Да.

— Ами детето?

— Взе и Пат.

— С друг ли се е хванала?

— А, не. Аз сгафих. Забърках я една, не е за разправяне.

Марти прихна, щеше да ми спука тъпанчето.

— Ах, ти, дърт мръсник! Познавам ли я?

— Страх ме е, Марти. Ами ако Джина не се върне?

— Няма страшно, Хари! Най-много да ти вземе половината от онова, което притежаваш.

Тук грешеше. Джина вече беше отнесла всичко, което някога съм искал. Всичко до шушка.

Глава 8

Бари Туист работеше в телевизията. През последната година му бях ходил на гости, и той беше идвал у нас. Но понеже светът е устроен именно така, не бих казал, че бяхме приятели. Не можех да споделя с него за Джина. Дадох си сметка, че познавам доста такива хора.

Именно Бари беше първият човек от телевизията, който ни покани с Марти на обяд още докато работехме в радиото. Смяташе, че шоуто става и за телевизията, и направи най-много, за да се прехвърлим в нея. На онзи пръв обяд се усмихваше през цялото време, усмихваше се така, сякаш за него е чест да живее на една и съща планета с мен и Марти. Сега обаче не се усмихваше.

— Вече не сте хлапета, които се лигавят в радиото — рече ми Бари. — Тук и за вас важат правилата на порасналите момчета. — Речта му беше изпъстрена с изрази от рода на, „правилата на порасналите момчета“, сякаш да работиш в телевизия е като да провеждаш с отряд за бързо реагиране акция под прикритие във взривоопасен район. — Обадиха се деветстотин души, всички се оплакват от нецензурния език.

Нямах намерение да се гътвам и да умирам само защото Бари ни е делегиран продуцент.

— Плащате му за спонтанна телевизия, Бари. В такива предавания новината се съдържа не в онова, което гостът казва, а в онова, което прави.

— Не му плащаме да напада гостите.

Бари посочи с тънка ехидна усмивчица вестниците върху писалището. Взех цял наръч от тях.

— Първа страница на „Мирър“ и „Сън“ — оповестих. — На първа страница на „Телеграф“ материал в две колони. На трета страница на „Таймс“ хубава цветна снимка на Марти.

— Не ни трябват такива новини — натърти Бари. — И ти го знаеш. — Повтарям — това тук не ви е радиопредаване. Не ви слушат две-три откачалки заедно с котараците си. А и ние не сме някаква изпаднала сателитна телевизийка, която дращи в пространството колкото да привлече някой и друг зрител. Има рекламодатели, има Съвет за електронни медии, има сдружения на зрителите, има го онзи приятел на горния етаж. И повярвай, Хари — бръкнахте им на всички в здравето.

Върнах вестниците върху бюрото, пръстите ми бяха почернели от печатарското мастило. Възможно най-нехайно разтърках ръце. Но мастилото не се махна.

— Нека ти кажа какво ще се случи, Бари. Два-три дена ще наричат Марти какъв ли не, но другата седмица ще имаме най-високия рейтинг. Ето какво ще се случи. И ще има да обсъждат години наред последното ни шоу.

Бари Туист поклати глава.

— Преминахте всякакви граници. Наричат не само Марти какъв ли не, но и онзи приятел на горния етаж, а на него това не му харесва особено. За последната година в „Шоуто на Марти Ман“ са се появявали пияници, гости, които нямат мярка в нищо, гости, които са се опитвали да се съблекат направо пред камерата. Но за първи път гостът ви си тръгна набит. Така не може да продължава. Недопустимо е в национална телевизия да работи човек, който очевидно не умее да се владее.

— Какво предлагаш?

— Край на предаванията на живо, Хари. Ще записвате шоуто в деня на излъчването. Така можем да клъцнем някой и друг кадър, ако Марти пак нападне някого или реши да смаже със своето его госта си.

— Като на живо ли? Искаш да излъчваме като на живо? Марти няма да се съгласи.

— Убеди го да се съгласи, Хари. Нали си му продуцент — изпродуцирай нещо. Пък и предстои да ти подновяваме договора.

Знаех, че не могат да махнат от ефир Марти. Вече беше прекалено известен, за да го направят. Но за пръв път си дадох сметка, че тук става въпрос не за кожата на Марти.

Ставаше въпрос за моята кожа.

Колкото и да играеше на смърт и разрушение, Пат си беше много обичливо дете. Вечно прегръщаше и целуваше някого, дори напълно непознати — веднъж го видях да притиска в обятията си дядката, дето ни чисти улицата, — и то по начин, който в нашия шантав съвременен свят нито е разумен, нито допустим.

Но Пат не го знаеше, а и нехаеше. Беше на четири години и бе преизпълнен с любов. И когато ме видя на вратата у другия си дядо, направо превъртя: стисна лицето ми с ръчици и ме целуна право по устата.

— Тате! С нас ли ще останеш? С нас, докато сме на… на почивка у дядо Глен?