Читаем (няма заглавие) полностью

Вътре звучаха старите песни. Чух откъм стереоуредбата Тони Бенет в концертно изпълнение от „Карнеги Хол“, макар че преспокойно можеше да е Синатра, Дийн Мартин или Сами Дейвис младши. Нашите слушаха само стари песни.

Двамата седнаха на любимите си столове и мълчаливо зачакаха. Точно като малки деца. Кълна се в Бога — смятаха, че ще оповестя как предстои да имат още едно внуче. А аз стоях и се чувствах така, както се чувствам често пред родителите си — не толкова като син, а по-скоро като сапунен сериал.

— Е, както личи, Джина ме напусна — рекох аз.

Казах го с неподходящ тон — прекалено нехаен, прекалено небрежен и бодряшки. Но другото, което можех да направя, бе да се свлека на четири крака и да им олигавя със сълзите си хубавия килим. Защото след вчерашната разходка в парка и втора безсънна нощ в леглото, прекалено голямо за сам човек, ми идеше да направя точно това, пък и най-сетне май бях започнал да проумявам, че Джина може и да не се върне. Но се чувствах прекалено стар, за да съобщавам на майка си и баща си лоши новини. А и те бяха прекалено стари, за да им се налага да ги слушат.

Известно време и двамата мълчаха.

— Ама как така? — ахна накрая баща ми. — Къде е отишла?

— Къде е детето? — намеси се и мама.

Тя начаса бе схванала какво става.

— Пат е с Джина. У баща ѝ са.

— При онзи пънкар ли? Клетото то.

— Как така те е напуснала? — повтори баща ми.

— Ами ей така, татко, тръгна си.

— Нещо не разбирам.

И наистина не разбираше. Обичаше я, обичаше всички ни и сега всичко това беше приключило.

— Чупи се, разкара се, тръгна си. Махна се — отвърнах аз.

— Не говори така — намеси се мама. Беше долепила пръсти до устните си, все едно се молеше. — О, Хари! Ужасно съжалявам.

Тръгна през стаята към мен и аз трепнах. Щях да се чувствам по-добре, ако не проявяваха състрадание към мен. Щях да го преглътна по-лесно, ако не ме прегръщаха и не ми казваха, че ме разбират. Виж, нямаше да го преживея, ако започнеха да ме съжаляват. Знаех, че няма да издържа и ще рухна. За мой късмет татко ми се притече на помощ. Да е жив и здрав!

— Тръгнала ли си е? — тросна се той сърдито. — И какво, сега ще се развеждаш ли? Това ли имаш предвид?

Не бях мислил по въпроса. Дали щях да се развеждам ли? И как става това?

— Сигурно. Да. Нали така се постъпва в такива случаи? Когато хората се разделят, де.

Пребледнял като платно, баща ми стана от стола. В очите му бяха избили сълзи. Той си свали очилата, за да ги избърши.

— Съсипа ми живота — каза той.

— Моля?

Направо не можех да повярвам на ушите си. Разпада се моят брак, а жертвата е кой — баща ми, моля ви се! А, без тия! Наистина ми беше мъчно, че ненагледната му снахичка се е махнала от живота му. Беше ми мъчно, че внучето е присъствало, когато родителите му са се разделили. И най ми беше мъчно, че синът му се е превърнал в поредния несретник и отрепка, завел бракоразводно дело. Но нямаше да допусна баща ми да заграби главната роля в малката ни семейна трагедия.

— Как така съм ти съсипал живота, татко? Ако има жертва, то това е Пат. Не ти.

— Съсипа ми живота — повтори той.

Лицето ми пламтеше от срам и негодувание. И таз добра, баща ми да го прави на такъв въпрос! Неговата жена не го беше зарязвала нито веднъж.

— Твоят живот е свършил — казах му ядосано.

Погледнахме се с нещо, наподобяващо омраза, после баща ми излезе от стаята. Чух го как тътрузи крака на горния етаж. Вече съжалявах, че съм изтърсил такава глупост. Но той не ми беше оставил друг избор.

— Не му обръщай внимание — рече мама. — Разстроен е.

— Аз също съм разстроен — вметнах аз. — Досега не ми се е случвало нищо лошо. Получавал съм всичко на тепсия.

— Не го слушай баща си. Просто иска и Пат да получи онова, което си получил ти. Да си има и майка, и баща. Здраво, сплотено семейство, на което да се осланя в живота. Всичко това.

— Но при него никога няма да бъде така, мамо. В случай че Джина наистина ме напусне. Съжалявам, но няма да е чак толкова просто.

Накрая баща ми все пак слезе при нас и докато се хранехме без особено желание, се опитах да им обясня криво-ляво как стоят нещата. Че от известно време вкъщи не се погаждаме, но че още се обичаме. Че има някаква надежда.

Пропуснах частта с колежката, с която съм преспал, и как Джина смята, че си е пропиляла живота. Само това оставаше, да им разкажа и тези неща — направо щяха да се задавят с агнешките котлети.

Когато станах да си ходя, мама ме притисна до себе си и каза, че всичко щяло да се оправи. Татко също се постара — прегърна ме човекът през рамото и ми заръча, ако има нещо, да съм се обадел.

Не смеех да го погледна. Това му е лошото да смяташ, че баща ти е герой. Без да казва и дума, той може да направи така, че отново да се почувстваш осемгодишен малчуган, току-що загубил първата си битка.


Следващият ни гост тази вечер не се нуждае от представяне — каза за трети пореден път Марти. — Да ви таковам таковата… какво му става пак на това скапано аутокю?

На аутокюто му нямаше нищо и той го знаеше.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза