(няма заглавие)

Така стават тия работи, помислих си. Разделяте се с жената и детето ви се превръща в нещо като корабокрушенец, лашкан в морето от дневна телевизия и занемарени отговорности. Добре дошли в шантавия съвременен свят, където родителят, при когото живееш, е отчужден и презрян, а родителят, при когото не живееш, се чувства достатъчно виновен, та да те приюти, ако положението у дома съвсем се спече.

Но с моето момче нямаше да стане така. С моя Пат.

— Вземи си якето и играчките — казах му аз.

Мръсното му личице грейна.

— В парка ли отиваме?

— Отиваме си вкъщи, миличкото ми.

Глава 10

Уж би трябвало да празнуваме.

Накрая Бари Туист предложи да излъчваме шоуто с петнайсетминутно закъснение, което ще рече, че пак ще работим на живо, но с кратък промеждутък от четвърт час преди излъчването, като застраховка, в случай че госта или водещия го прихванат лудите.

Шефовете в телевизията останаха доволни, понеже така разполагаха с време да „редактират“ всичко, от което рекламодателите можеха да припаднат, Марти също беше доволен, тъй като това означаваше, че няма да се гипсира от долното аутокю.

Ето защо ме заведе в любимия си ресторант, нашумял напоследък спартански обзаведен сутерен, където добре нахранени телевизионни труженици се охарчваха за истинска италианска кухня.

Подобно на повечето заведения, където ходехме, голият дъсчен под и белите стени създаваха впечатление по-скоро за гимнастически салон, отколкото за ресторант, вероятно за да си помислим, че си правим добро, докато стоим тук. Беше два и нещо, когато влязохме. Бях закъснял, защото откарах Пат у нашите и го оставих там — откакто Джина беше заминала, нямаше кой да го прибира от детска градина. Заведението вече беше пълно, затова пък оберкелнера го нямаше.

При нас дойде една от келнерките. Днес очевидно не ѝ беше ден. Беше припряна и изнервена, върху бялата ѝ униформа се червенееше петно от вино. Току си подръпваше косата, лъскава и черна, подстригана на венец, с какъвто си представяш героините в роман на Ф. Скот Фицджералд или момичетата от Хонконг през петдесетте. Току издаваше долна устна и си духаше, при което бретонът ѝ политваше във всички посоки.

— Какво обичате? — попита тя.

— Имаме запазена маса — оповести Марти.

— Един момент — отвърна жената и взе тетрадката с резервациите. — Името?

— Марти Ман — отвърна той, като понатърти на фамилията, с което подсказа, че е очаквал сервитьорката да го познае и едва ли не да припадне от вълнение.

Но името не ѝ говореше нищо. Тя беше американка.

— Съжалявам — рече жената. — Не ви виждам в списъка, господине.

После ни се усмихва. Имаше красива усмивка: широка, белозъба и искрена. От онези, които направо греят.

— Повярвайте, запазили сме маса — рече Марти.

— Не, тук не сте запазили.

Тя затвори с трясък тетрадката и понечи да си тръгне.

Марти ѝ препречи пътя. Келнерката се притесни. Пак издаде долна устна и си духна на бретона.

— Извинявайте — каза.

Беше висока и слаба, с крака на балерина и раздалечени кафяви очи. Беше красива, но съвсем не бе в първа младост. Може би беше година-две по-голяма от мен. Повечето работещи в ресторанта с вид на гимнастически салон бяха все нафукани младоци, очевидно убедени, че престоят им тук е само кратка спирка по пътя към нещо по-добро. Тя изобщо не беше като тях.

Погледна Марти и си разтърка кръста, сякаш я боли отдавна.

— Знаете ли кой съм аз? — попита я той.

— А вие знаете ли колко заета съм аз? — отвърна жената.

— Може и да ни няма в списъка — провлачи Марти много бавно, все едно говори на човек, на когото са му махнали част от мозъка, — но един от моите подчинени се обади на Пол, управителя, де. Знаете ли кой е Пол?

— Естествено, че знам — каза келнерката, без да повишава тон.

— Та Пол каза, че всичко ще бъде наред. Винаги е наред.

— Наистина се радвам много, че се разбирате толкова добре с Пол. Но всички маси са заети, къде да ви сложа? Още веднъж извинявайте.

Този път жената наистина си тръгна.

— Ама че каша! — завайка се Марти.

Точно в този миг Пол ни забеляза и прекоси забързан ресторанта, за да посрещне прочутия клиент.

— Господин Ман, радвам се да ви видя — каза той. — Някакъв проблем ли има?

— Както личи, няма свободни маси.

— О, за вас, господин Ман, винаги има маса. — Върху загорялото от слънцето средиземноморско лице на оберкелнера грейна усмивка.

И неговата усмивка беше красива. Но беше съвсем различна от усмивката на сервитьорката. — Насам, ако обичате.

Влязохме в ресторанта и пак се натъкнахме на обичайните погледи, шушукане и тъпи усмивки, които появата на Марти неизменно предизвикваше. Пол щракна с пръсти и от кухнята изникна маса — на мига беше застлана с покривка и върху нея се появиха прибори, панерче с нарязан на дебели филии хляб и сребърна купа със зехтин. До нас изникна келнерка. Същата.

— Отново здравейте — поздрави тя.

— Я ми кажи — взе да се заяжда Марти. — Къде се е дянал добрият стар стереотип на американска сервитьорка? Дето те обслужва с усмивка?

— Днес е в почивка — отвърна жената. — Ще ви донеса листа с менюто.

— Не ми трябва меню — сопна се Марти. — Вече знам какво искам.